Писмото на един сериен самоубиец

“Драги Ангеле,

Знам, че за теб това писмо е изненада, но нали приятел в нужда се познава. Ти си ми още приятел, надявам се, а аз съм в страшна нужда. Моля те, помогни ми, защото страшно съм го закъсал.

Както си спомняш, последния път, когато се видяхме, беше на сватбата ми с Вера миналата година. После семейният ми живот ни отдалечи, но ето че пак той ще ни сближи, вярвам в това.

Малко след медения ни месец Вера забременя. Доктук хубаво. Но бременността й се отрази зле. Реши, че й се ядат единствено макарони, спагети и прочие подобни и решително отказа да погълне друго, като изискваше и аз да ям същото. И така, цяла седмица ядохме сутрин макарони, за обяд - спагети и фиде, а вечер кус-кус. След като седмицата бавно и мазно изтече, аз решително отказах да се подчинявам на тази кулинарна диктатура и заявих, че ще си готвя нещо друго. Тогава Вера ми се развика и каза, че явно вече не я обичам и не мога да я търпя, и съм съжалявал, че сме женени, че той, бракът, се градял на отстъпки, които аз не искам да правя, че мама й била права за мен и още много неща в този дух. Наложих си да ям от ония неща (гнус ме е дори да ги изпиша) още месеци наред.


Миниатюрна част от закуската на Вера

Най-сетне моментът Вера да роди дойде... и тя наистина роди след няколко дни. Но не просто едно бебе. Роди шест.

Всичките момичета. Получихме поздравления от директора на родилното, от министъра на здравеопазването, от председателката на Съюза на жените и от директора на Женския пазар. Даже писаха в някакъв вестник – имаше съобщение на страница “Куриози”. Това обаче не намали паниката ми – та как щях да издържам шест дъщери. Отгоре на всичко Вера настояваше всички да се казват Кичка, в памет на покойната й баба. Всякакви доводи против срещнаха виковете през плач на Вера за брака и компромисите и другите неща, за които ти писах по-горе, придружени с твърдението, че не съм зачитал паметта на баба й, видна ятачка. След дълги преговори все пак постигнахме консенсус - сега децата се казват Кичка, Кичка-Мария, Кичка-Богдана, Кичка-Зафирка, Кичка-Милена и Кичка-Вера. Това, последното, е един вид кръстено на майка си.

 Част от Кичките

Малко след това Вера се прибра вкъщи. Обясни ми подробно какво е да изкараш шест бременности наведнъж и заяви, че има нужда от почивка. Легна на едно легло и това бе един от последните пъти, в които я видях права. Макаронено-спагетеното ежедневие продължи. Аз си взех едногодишен отпуск (неплатен) и само готвих, чистих и се грижех за дъщерите, които не спираха да се напикават и плачат заедно и поотделно. Тъкмо си мислих, че по-лошо не може да стане, когато съдбата се ухили доволно и каза, че може. Разбрах, че баща ми, вдовец от много години, решил да се ожени за сестрата на Вера, ученичка в девети, да, в девети клас. Видели се на сватбата ми и разбрали, че се обичали. Аз вече не понасях Вера, а ето че допълнително се обвързвах със семейството й. А и жена ми правеше малко да облекчи тегобите ми. След като роди не отслабна, а още надебеля, грубо едно трийсе-четирсе кила наддаде. Устата й лъщеше от мазнотиите, които поглъщаше, а се оказа, че разкошната й коса е всъщност перука. Нямах сили да започна дело за развод нямах сили за нищо. И реших: ще се самоубия! С тази жена и с шестте Кички разбрах, че това е единственият начин да се отърва.

 Aз пред портрета на Вера

Решението бе лесно, а изпълнението, мислех си аз, още по-лесно. Да, но не! Първо реших да скоча от покрива. Покатерих се на него. Приближих се до ръба. Погледнах надолу. Беше ужасно. Ужасно високо. Помислих си за Вера, която ме чака, потна и лъщяща, и всяко колебание изчезна. Скочих. Падах дълго или поне така ми се стори. Животът ми мина пред очите ми като на филмова лента, както си му е редът. Стигнах до долу и почувствах остър сърбеж по тялото си. Сградите започнаха да се движат със страшна скорост и се чуваше странно ръмжене. В ада съм, помислих си в един миг, преди да разбера, че съм попаднал в движещ се камион и бодежите са от сламата, която той превозва. Скочих от камиона при първа възможност. Застанах в центъра на едно кръстовище с надеждата, че някой добър човек ще ме блъсне с колата си. Получих само псувни и звук от набиращи се спирачки. Няколко шофьора слязоха от возилата си. Надявах се, че ще ме убият. Е, не ме убиха. Само ме биха. Ама много.

Тогава ми хрумна да се удавя. Качих се на първия автобус и, правейки се, че не забелязвам погледите, събрани от разкрасеното ми лице, се запътих към крайградското езеро, което ми се стори подходящо за целта. Стигнах до езерото, смело навлязох в студените води, потопих главата си, загледах се пак в минаващия пред очите ми като на филмова лента досегашен живот и чаках прожекцията най-после да свърши. В момента, в който с радост усетих, че губя съзнание, две силни ръце ме грабнаха и ме изтеглиха на повърхността. Огромен мъжага ме изнесе от езерото. Не можех и да помръдна до мига, в който мъжагата не се опита да ми направи изкуствено дишане – на мига скочих на мокри крака. Оня ми обясни. че като малък много искал да стане спасител, но не успял и когато имал свободно време, дебнел край езерото с надеждата да спаси някой удавник. Аз съм му бил първият. Кимнах му с благодарност, мразейки го до дъното на душата си. В момента, в който се изгуби от погледа ми, атакувах езерото отново. И така осем пъти. И осемте пъти си изглеждах филмовата лента, а онзи успяваше да ме измъкне от щастливия край. Отказах се и, мокър до кости, се замъкнах към къщи.

 Моят спасител...

Явно да умра бе по-трудно от това да живея. Но веднага щом влязох в апартамента и чух пискливия Верин глас и ревовете на Кичките, мнението ми бе съвсем друго. Хрумна ми спасителната идея. Ще се обеся! Смъкнах въжетата от простора за пране и ги превърнах в дебело въжище с примка. В истерията си го окачих на полюлея и сложих примката около врата си. Бутнах стола, върху който се бях качил и се озовах с трясък на земята. Полюлеят не издържа на тежеста ми. Аз обаче бях твърдо решен този път да доведа нещата докрай. В неравната борба паднаха и корнизите, и закачалката, и душа в банята. Докато търсех отчаяно някоя подходяща мебел, нахлуха ченгетата. Оказа се, че Вера, принудена от шума, бе станала и видяла какво се опитвам да направя и звъннала в полицията. Аз реших да обясня на ченгетата всичко - и това се оказа най-голямата ми грешка.

 Едно от оръжията на престъплението

Хванат на местопрестъплението, сега съм оплетен в две дела. Първото разглежда вината ми в обвинението, че съм сериен самоубец, което било престъпление от първа степен. Второто е заведено от Вера – настоява за обезщетение за стреса, който била изживяла и иска развод с издръжка от моя страна.

Ето, братко, как съм я закъсал. Моля те помогни ми - с пари, роднини, отрова за мишки... Винаги твой приятел: Добромир”