"Стълбите"

Случайно попаднах на този разказ. Писал съм го през 2001 година. Реших да го споделя с вас...



Всъщност не мога да кажа, че го мразя. Направо не мога да го понасям. Откакто мама го доведе вкъщи, за мен няма хубави дни. Той не ме харесва и аз не го харесвам, и така е било винаги. Когато татко си отиде, започна да идва той. Беше мил с мен, но аз реших, че е ужасен и го казах, а мама ми се развика.

Тогава бях на 12. Днес, малко след 15-ия ми рожден ден, две години след "изненадата", както нарекоха претупаната си сватба, знам, че чувствата ни са взаимни. Пред хората и дори когато сме сами, той е мил и чудесен, но аз си знам, че би предпочел да ме няма. Винаги ми се усмихва, ама усмивката му е гадна, нарича ме "малкото мамино момче" и това ме влудява. Майка ми нищо не вижда и не чува, само разправя колко е влюбена и щастлива и какъв пън е баща ми. Сигурно е щастлива, че е забила мъж, с десет години по-млад от нея, който настоява, че ми е "новият татко".

Добре поне, че не ме карат да кисна вкъщи. Не мога да си представя да сме мило и задружно семейство, както й се ще на така наречената ми майка. Тя непрекъснато ми опява, че преча да изградим "нормални отношения". Все ми натяква, че оня бил много мил с мен, а пък аз, бла-бла. И само мели с ръждясалия си глас да започна да го наричам "татко".

Както си гледам телевизия, "татко" се домъква и сменя програмата, щото давали някакъв мач и аз сигурно също ще искам да го гледам. Почва да ми обяснява колко интересна игра е футболът и как аз ТРЯБВА да го харесвам, какъв мъж съм бил, ако не го...

Излизам от къщи, докато оня си нарежда, тръшкайки вратата. Мисля, че се лутам с часове, повтаряйки си колко много, много го мразя. В такива моменти ужасно ми се иска да си поговоря с татко, моя татко, макар че ме дънеше и псуваше. Тогава си мислех, че мразя и него, но сега знам, че ми липсва... откакто майка ми го изгони и се разведе с него. Кофтито е, че той май не се сеща много-много за мен. Един път се обади, решил със замътения си от пиене мозък, че имам рожден ден, но майка ми го изгони. И все пак ми е баща, ако ще и да ме е спуквал от бой, а тоя, дето чука майка ми, идва и ми спира телевизора... Решавам да й кажа всичко и тоя най-накрая да се замисли какъв тъпак е, щото... ще види той.

Прибирам се и викам майка ми в моята стая. Разказвам и всичко, а оная почва пак, че съм бил неблагодарен, че човекът се разкъсвал, за да ме изхранва, пък какъв бил баща ми, крайно време било да не се държа като пубер.

Ако мразя нещо повече от мъжлето на майка ми, то е да ми викат "пубер". Ебати гнусната дума. Разкрещявам се, тя също. Оня си седи отатък и се прави, че не чува нищо.

Майка ми обаче продължава да ги реди и ръждата в гласа й просто ме побърква. Викаме си така двамата и по едни време тя се разревава и почти прошепва, че не може да издържа така. Някак си изведнъж ми става кофти за нея, а тя проплаква, че с баща ми просто не се живеело и че прави всичко заради мен, а аз не съм искал да се сближа с човека, който най-много обичала след мен.

След мен.

Тя обяснява с пресекващ глас да ми обяснява, че ако само се опитам да бъда по-мил с мъжа й, само веднъж да му кажа "татко", нещата могат и да потръгнат...

Бързам да я изтикам от стаята, защото усещам как и аз ще ревна...

Цяла нощ си мисля и хич не ми е до сън. Де да знам, може пък аз да съм виновен...но аз не мога да го трая...той не ми е баща... И все пак той се грижи за мен, за разлика от истинския..., дето ми викаше "кекльо" и вонеше на евтина мастика... Може пък ако му дам... само един... един шанс...

Не съм усетил кога съм заспал. На сутринта майка ми вече беше излязла, а и оня се стяга за работа. Шмугвам се в банята и го слушам как се приготвя, нафъсква се с някакъв дезодорант, излиза...

Изтичвам след него, някакъв парцал се е настанил в гърлото ми, но все пак гласът ми го застига, докато слиза по стълбите.

- Татко...

Той продължава да слиза, без да реагира. Не ме е чул.

- Татко... - чувам гласа си, вече по-силен, но той не се обръща.

- ТАТКО! - изкрещявам, а входът прокънтява.

Той завива по стълбите и изчезва от погледа ми.

Чувам само стъпките му, докато слиза по стълбите. Някъде на долния етаж започва да си подсвирква. Пронизителният звук се удря из стълбите, кънти и се търкаля върху отпуснатото ми на цимента тяло аз знам, че ще мразя този човек до края на живота си.