Поседнал е Орешарски, на седянка, мале ле

“Take a bow, the night is over
This masquerade is getting older
Light are low, the curtains down
There’s no one here...”

Авторът
Снимка: Madonnashots

Това са първите думи от една много известна песен. Текстът е учудващо актуален днес, в България, в началото на октомври 2007 година. Писан е през 1995-та. В парчето се пее за любов. Аз обаче ще го съотнеса към нещо друго – към умението да си кажеш че е време да се поклониш и да напуснеш сцената иззад спускащата се завеса. Малцина умеят това на музикалната сцена. Още по-малко – на политическата. Най-прясното доказателство са г-н Даниел Василев Вълчев, министър на образованието и г-н Пламен Василев Орешарски, министър на финансите в свидната ни република България.

Играчка - плачка:
Орешарски произнася фразата, с която ще остане в историятa. Снимка: bTV

Вчера се оказа че двамата се отнасят към преговорите с шестващите изхърбели учители като към “седянка”. Последва такъв вой, че сигурно са ни чули и отвъд Дунава. Истинският проблем обаче не е в разменените реплики. Не е дори в тона, с който бяха изречени. Само мога да си представя какви ги плещят учителите насаме, начело с оная надъхана ятачка Янка Такева, която не е преподавала от времето, когато рокендролът беше млад.

Бучене в кошера: учителите недоволстват. Снимка: dnes.bg

Истинският проблем в е неумението след като си направил гаф, да си понесеш последствията. И по-страшното – неумението да си тръгнеш, докато е време. Съвсем не мисля че в битката между даскалското съсловие и министерски съвет има само един “прав”. Проблемът е сериозен и многопластов. Когато обаче не можеш да се справиш с него, трябва да имаш доблестта да се оттеглиш. Вместо това Орешарски смънка извинение, а Вълчев се увълчи и отказа да се обяснява за нещо, което не е казал. Винаги съм го харесвал и възприемал като интелигентен човек, така че едва ли не си дава сметка в какво се състои гафът му. Още по-грозна беше реакцията на министър-председателя, който язвително заяви че няма да допусне синдикатите да определят кой да му работи в правителството. Господин Станишев може би забравя че тоталитаризма, в който може да има само едно мнение, рухна отдавна... И че правителството не е лична територия на когото и да е. 

Петър Стоянов, любимец на народа

Иронията в създалата се ситуация е че тримата логореи са от десния, центристкия и левия диапазон на политическото пространство. Тоест – те са представители на цялата политическа класа в България. Тя пък от своя страна, отдавна е доказала, че не умее да каже: “Сбърках и си тръгвам”. Да вземем за пример президента Петър Стоянов. Някога той беше любимец на народа, уважаван политик и умел оратор. Едва наскоро се усети и си тръгна драматично, при това - със закъснение от има- няма половин десетилетие. Лошата новина: тръгна си като обект на присмех. Въпреки че обеща, че ще спре фабриката за илюзии, самият той повярва на илюзията, че е вечен. А вечни неща няма. Питайте Максим Стависки. Стоянов е само един от хилядите примери в българската политика, илюстиращи немощта на нашите “народни представители” да разберат кога е време да си тръгнат.

Един от малкото адекватни хора (в това отношение) в историята на преходно- демократичните години е президентът Желю Желев. Той, след като загуби първичните избори за кандидат президент от същия онзи Петър Стоянов, се оттегли и се отдаде на биографични спомени, научни трудове и политически анализи. Може би затова и до днес се ползва с уважение, при това далеч по-голямо от онова във времето, в което беше действащ президент.

Съдружници по неволя: най-псуваните министри в държавата тази есен. Снимка: Netinfo

Та така. Вместо да се фръцкат като девици, хей, наченати за първи път, господата Орешарски и Вълчев трябва да помислят за остатъците от своето морално и политическо достойнство и да се оттеглят. Верно, под звуците на дюдюканията, но в крайна сметка – рано или късно, публиката избира своите жертви... Нали уточнихме по-рано, че в България жертвите са на особена почит. Дали обаче това ще се случи? Дали ще последва най-логичната стъпка: оставките? И аз, и вие знаем отговора. Тъжното е, че ще си остане само ехото от освиркванията... До следващия гаф!