Big shit!

Новият "Биг брадър" доказва, че в тазгодишния телевизионен сезон битката ще е на живот и смърт и непозволени средства няма. Лошата новина: нивото. Ако "Dancing Stars" на бТВ има значителни пропуски, но все пак отговаря на очакванията на една определена и немалка аудитория, Нова буквално си смъкна гащите и почнá да играе мазна тв чалга в патетичен опит да привлече аудитория. В името на това да докажат, че могат да се оправят и без екипа, създал предишните сезони на реалитито, продуцентите на Big Brother заложиха на отлична концепция в отвратителна реализация. Ако целта им e била да покажат, че България има ресурса да разполага със собствено freak show, експериментът им е успешен. Какъв обаче е смисълът от подобно "нещо", не е много ясно. Сигурно има някаква идея в това есенцията на простотията, полепила немалък процент от българите, да бъде извадена на показ в концентриран вид, но тъй като не виждаме опозицията на тези хора, видът, вкусът и мирисът на крайния продукт твърде много напомня на гнойна пъпка, изтисквана всяка вечер. Не, мерси!

100 години независимост на България... and who cares?

Днес е велик ден в историята на страната ни, защото отбелязваме 100 годишнината от едно събитие, което по важност може да се мери само с няколко други за цялата ни хилядолетна история. И на никого като че ли не му пука. Извън протоколното отбелязане и фалшивите усмивки на политиците, които ходят на разните му мероприятия от предизборни и pr подбуди, във въздуха не се усеща атмосферата на празник. Като че ли за повечето хора това е просто поредния по-дълъг уикенд за тази година, в който най-сетне почват "Dancing Stars" и "Big Brother". Какви ли са причините за това? Дали вече толкова сме намразили държавата си, че не умеем да оценим важните моменти в историята на държавността? Дали все още 45-годишното промиване на мозъци не е изличено от съзнанията ни - все пак по времето на комунистическия режим такива "дребни" поводи като Санстефански договор или незавсимост не се отбелязваха. За сметка на това празнувахме октомврийската революция на друга държава... Причините може да са всякакви, но днешната апатия за пореден път ме убеждава, че ние сме родолюбци само на едно много ниско, дори низко ниво - когато става дума да се изсерем на някой стадион, подкрепяйки български отбор, да организираме жалки националистически групички с абсурдни идеи или да се тупаме в космати гърди, че сме "най-умни след евреите" или "много по-готини от ония тъпаци американците". В Америка денят на независимостта е един от най-важните празници всяка година. При нас е просто почивен ден в повече. Е, кои ли са тъпаците?

Гигантизъм (или "О, топло, къде си"?)

Увод. Събота. Почивен ден. Ден за отмора и забавления, ден, след който не следва цяла една дълга работна седмица. Ден за спокойствие. Но не би. Два гиганта се намесиха в живота ми тази събота, за да го разнообразят – да не би нещо да ми доскучее.

Гигант 1. ЧЕЗ. Около 14 часа токът спира. При опит да разбера какво се с случило, нервна представителка на компанията ме информира, че съм първият, който се е обадил, така че авария не ще да има. Намеква, че може би не съм си платил тока. Платил съм го. Иска да провери. Нямам бележка под ръка, с която да й продиктувам абонатния номер и да ДОКАЖА това, така че госпожата ми казва, че не може да ми помогне. Проверявам как е при съседите – ток няма. След известно време от компанията явно осъзнават, че съм си платил сметката, и причината е другаде. В опитите си да решат проблема, от ЧЕЗ изпращат екип. Резултатът – дискотека по обяд. Електричеството започва да се появява и изчезва на равни интервали от по няколко секунди. Следва нова схема – 10 секунди има, 10 минути няма. Започвам да залагам колко уреда ще изгорят в блока. Чакам резултатите.

Гигант 2. Топлофикация. В същото време ме чака нова изненада, дебнеща ме в тъмната баня. Няма и топла вода. Ама никак. От чешмата тече лед. Звъня в топлофикация. Никой не вдига. Намирам някак телефон на аварийна служба. Вдигат. Нямат информация за авария. Топла вода за мен също нямат. Поне не ме питаха дали съм си платил парното. Остава плахата надежда, че това не е следствие от безумната политика на дружеството да спира водата тук и там, защото някои не си били платил сметките. Тази политика ме доведе до смях на глас преди няколко дни, когато чух за нея по новините. Сега ми се плаче. Идеята, че като не можеш да си събереш дълговете и да накажеш тези, които са те окрали и проблемът се решава като накажеш онези, които са били коректни, е по-абсурдна дори от телефонистка на ЧЕЗ. Все едно някой съсед на шефа на топлофикация да извърши убийство, но понеже няма как да го хванат, да вкарат в затвора директора на дружеството. Все пак някой трябва да бъде наказан. Интересна логика, за която искрено се надявам, че ще доведе до вълна от съдебни дела. Не виждам по какви съображения един човек трябва да понесе последствията от безотговорността на друг.

Епилог. Пиша тези редове на лаптопа си. Батерията му зачезва. Не знам кога и дали ще се появя отново. Очаквам всеки момент да спрат и студената вода. Мобилният телефон също ще умре по някое време, но няма къде да го заредя. Знам, че за някои не е задължително, но лично аз предпочитам по възможност да се изкъпя веднъж-дваж, преди да се появя в обществото. Дано имам шанса. Искам да благодаря на БТК, че още не са ми спрели телефона. Засега. Пожелайте ми успех.

P.S. В момента има нова схема за тока. Половин секунда има, 15 минути няма. Надявам се инсталацията да издържи. Амин!

Ммммммммммм, Мадона!

Има поп концерти. Има рок концерти. Има концерти, на които се свири, такива, на които се пее, и други, които са като малки театрални спектакли. И над всички тях стои едно-единствено шоу – шоуто на Мадона. Жената, която превърна живото представяне на песни в невъобразима смесица от почти всички изкуства, е отново на турне. И аз бях там, и аз пях, и аз гледах, и съм тук, за да ви разкажа какво и как се случи по време на горчиво-сладкото “Sticky & Sweet”, с което Мадона реши да превземе света тази година.



Най-важното, което трябва да знаете за Мадона е, че тя разполага с дух на прастар боец в тяло на млад воин. Чисто физически спектаклите й са предизвикателство за който и да е олимпийски атлет и днес, попреминала 50-те, тя е във форма, която доказва, че все още има изобилие от материал в старото материално момиче. Да се добереш до някой от извънземните й спектакли също не се разминава без усилия. Първо, билетите й продължават да се разграбват по целия свят и шансът да докопаш някой от тях е сред по-старите музикални пазари, които вече не изпадат в бясна истерия, задето госпожа Ричи е решила да посети страната им. Така аз и впечатляваща група приятели и познати се сдобихме с билети за представлението й в Дюселдорф на соленичката цена около 120 евро за парче. Тоест удоволствието да гледаш Мадона на живо излиза средно по евро на минута. Колко е струвало на онази част от фанатичната й фенска маса, която пътува из цяла Европа заедно с нея, е трудно да се изчисли.


Нощен студ...


...и дневен пост пред LTU arena.

Опашките пред стадионите, на които пее, обикновено започват да се редят от предишния ден под формата на импровизирани лагери и в тях хора от всевъзможни националности. В нощта, предхождаща концерта пред LTU arena в Дюселдорф, можеха да се видят и немци, и французи, и испанци, и гърци, и аржентинци, и австралийци, и холандци, и руснаци, и стабилна българска агитка. След нощен студ, утрешен пек и дискомфорта от часове висене пред загражденията нашата агитка най-сетне хукна към сцената, с цената на няколко падания, скъсани панталони и мигновени морални дилеми от типа “дали да погледна към съборената на земята непозната или просто да я прескоча”. Прескочих я.
Настанени почти комфортно на метри от първия ред, изтощени от липсата на вода и нечовешката жега, остана една задача – да се приближим максимално към сцената, за да видим възможно най-добре шоуто на годината. Германците са хора кротки и наивни и не беше трудно в шеги и закачки да прередим няколко реда и да се озовем на метър от сцената. Повярвайте ми, на нея имаше какво да се види.



Sticky and Sweet е почти лишено от политическите послания, които вълнуват Мадона напоследък. За сметка на това я видяхме в може би най-добрата й форма от години насам. Тя просто не се спря – размазваща поп сила, изтъкана от песни, танци, свирене на китара и закачки с публиката. Още с откриващото Candy Shop Мадона – във фрак, с бастунче в ръката, за което Денди би извършил няколко убийства, седнала върху кичозен трон, не остави съмнение кой води парада. Танцувайки във вихъра на Beat Goes On, развяваща китарни рифове на около метър разстояние по време на Human Nature или размахвайки ръце по онзи добре познат начин във футуристичната версия на Vogue, посланието е ясно – Мадона си е тук точно както през последните 25 години и още дълго ще се навърта наоколо.
Докато гласовите възможности на Мадона са ограничени (въпреки безспорната еволюция във вокалите й), то концепцията й за шоу следва една проста, но гениална формула – да раздразним всички сетива, за които се сещате по оригинален и интелигентен начин. И го може, мамицата й. След откриването последва лъстива видеоинтерлюдия с Мадона в ролята на ебаси секси боксьорката, докато на сцената няколко танцьора изпълняваха нещо средно между танц и боксов мач.



Втората част от спектакъла започва с обновен микс между денс класиката Into The Groove и поп експлозията Jump, по време на които Мадона скача безгрижно на въже на фона на рисунки на класика в поп арта Кийт Херинг (последовател на Уорхоу и между другото стар любовник на Мадона.) По време на новата She’s Not Me пък Мадона си прави нещо като авто- tribute, танцувайки между свои двойнички и накрая разглобявайки ги на парчета. Music пък бе съчетание от класически поп танци, и в този момент никой от трийсет и петте хиляди зрители не стоеше на едно място. Music makes the people come together пее Мадона от сцената и всички наоколо явно й вярваха.



Най-силната част от турнето беше “циганската” секция. Започва с магичната версия на Devil Wouldn’t Recognize You, по време на която Мадона, полегнала върху пиано и с готическа черна рокля, е затворена в мултимедийна клетка. Отдалече изглежда все едно е във вихъра на особено красива буря и пее като за последно. Накрая съблича роклята, само за да се превъплъти в нещо като руса и особено пластична Кармен, помитаща сцената с ромско-румънска версия на La Isla Bonita, отпиваща шотчета на фона на циганската Doli, Doli (моментът, в който буквално можехме да я докоснем) или изпълнява You Must Love Me от филма “Евита” по начин, който може да запуши устата и на най-големите критици на способността й да пее.





Финалът на концерта бе микс от неочаквани версии на класики като Like a Prayer, Ray of Light и Hung Up и новите 4 minutes и Give It 2 Me. Два часа брилянтен спектакъл минаха като двадесет минути. Видяхме Мадона дива, загадъчна, мяткаща се по сцената и свиреща кротко на китара, но никога отегчаваща или уморена. С поп спектаклите си тя вдигна летвата твърде високо и май е единствената, която успява да я надскочи. На 50 от метър и половина, тя е драстично по-красива от всичко, което сте виждали по клипове и снимки и очевидно се забавлява с това, което прави. За това когато се чуе, че Мадона ще тръгва на турне отново, е сигурно, че и аз ще съм там.


Снимки: m&m forum. Натиснете върху тях, за да ги видите в пълен размер.