16 ноември, 2009

Хилеж в БСП



Стари и нови муцуни в БСП демонстрират еднакво усърдие да бъдат оригинални. Снимка: Красимир Юкесеив, вестник "Дневник"

Гледайки репортажи от пресконференцията на БСП по повод изборите за кмет в София си помислих, че на нея щедро се раздават най-нелепите усмивки, озъбвания и нахилвания за годината. При резултат, в който кандидата на партията събира 27,70% срещу 64,23% от гласовете за основния му конкурент, усмивките не бяха много на място. Вечният изборен стратег Румен Овчаров обаче прояви обичайните си напъни да бъде сакрастичен и оригинален по собствените си представи. По няколко смешки и конспиративни теории пуснаха бившият премиер и настоящият разследван Сергей Станишев и дори уж разумния и умерен кандидат за кмет Кадиев, който е голямата надежда за възход на партията.

Три месеца след като са извън властта, в БСП така и не разбраха защо и как се озоваха в опозиция. И пак въртят старите си номера - нелепи анекдоти, иронични забележки и напудрени със сарказъм изказвания, под които прозира вездесъща глупост. Всичко това е гарнирано с мазни-мазни усмивки. И докато от БСП търсят паралели между Бойко Борисов с Адолф Хитлер и критикуват в гръцки хор правителството, новините днес разказват за решението за замяна на най-изпадналите институции за деца без родители с домове от семеен тип, готовността на летищата ни да отговорят на изискванията на Шенген и възможността да се регистрират интернет домейни на кирилица. Никога не съм бил голям привърженик на Бойко Борисов, но между истеричния присмех в БСП и онова, което прилича на вкарване на ред в държавата, избирам второто.

Официален сайт на "Записки от ада"



Няколко дни преди премиерата на първата ми книга на 20 ноември, в интернет е качен официалният й сайт - първо на български, скоро и на други езици. На адрес http://notes-from-hell.com можете да прочетете новини около проекта, да разгледате снимки от книгата и нейната промоция, да изкажете мнението си по темата или съдържанието й, да прочетете отзивите на пресата. Добре дошли! :)

15 ноември, 2009

20 знакови фрази

Двадесет години след края на тоталитаризма и началото на прехода бяха изговорени и изписани милиарди думи по повод комунизма, демокрацията и всичко останало. Подбрах двадесет легендарни фрази, които според мен най-точно илюстрират двете десетилетия на прехода.

Всичко започна през септември 1989-та, когато Тодор Живков се произнесе, че

"Комунизмът е едно недоносче. Ужас... Сега всеки ден, всеки час, навсякъде има мат'риал... за митингова деморкация. Но вече съм годините да не ми стигнат силите"..

Политбюро обаче събра сили и на 10 ноември същата година година на пленум на БКП, Петър Младенов взе думата, за да благодари на другаря Тодор Живков. И Живков си отиде от властта, но не и от спомените на целокупния български народ. Петър Младенов го наследи като президент, обаче скандиранията, породени от "митинговата демокрация" го накара да остане в историята с изнервено процедената реплика

"По-добре танковете да дойдат".

За негово неудоволствие комунистическият блок вече беше в процес на (само)разруха, та този път танкове нямаше. Начинът на мислене обаче си оставаше, и когато СДС спечели за първи път

"с малко, но завинаги"

това изказване всъщност бе чудесна илюстрация на "демократичността" в тяхното мислене. България започна да преминава от планова към пазарна икономика, и началото на това преобразувание бе белязано от призива на Димитър Попов -

"За Бога, братя, не купувайте!"

Невиделите изобилие обаче братя купуваха и така парите излязоха от бурканите и влязоха във финансовите пирамиди и мутренските джобове. Но не всичко беше мрак и горест. Опиянени от свободата на словото се пееха рефрени като

"Развод ми дай, развод ми дай, и повече не ме мъчи, вземи панелката, трабанта, но въздуха ми оставиии!"

В Парламента широката усмивка и буйния нрав на Венци Димитров му спечели прозвището "Гордостта на Тара", вдъхновено от навлезлите в ефира сапунки, начело със "Завръщане в рая". За да е пълна картинката, се появи и карикатурният образ на Жорж Ганчев, който призова:

"Не ме гледай умно, българино!"

Българинът го послуша и в резултат Ганчев получи доверие на 17% от избирателите. Сред новите реалности футболът се оказа комай единствената неочаквана радост на хората и когато Емил Костадинов вкара ОНЗИ гол, Петър Василев се изкрещя, че

"Господ е българин!"

Последвалият триумф на първенството в САЩ и Златната топка за Христо Стоичков се събраха в немско-българската му фраза

"Айн цу цвай цу драй цу дрън!"

И докато България се радваше на четвъртото място в световните футболни игри, се заредиха режим на тока, празни магазини, фалшиви чейндж бюра, едри момчета с анцузи, събуждащи се като милионери и поредното доверие в добрата стара БКП, преименувана в БСП. Правителството на Жан Виденов дойде, управлява 2 години и малко, и остави България доста по-назад, откъдето бе тръгнала седем години по-рано. Властта отново премина в ръцете на десните, като триумфът им започна с лозунга

"Той е!",

който превърна Петър Стоянов в извънредно популярен президент. Въпреки реформите и нормализирането на процесите в държавата новото демократично правителство, начело с Иван Костов, бе заподозряно в корупция в мащаби, които накараха Стоянов да се обърне към министър-председателя с легендарното

"Иване, кажи си!"

Иван не си каза, но пък се произнесе по повод междувременно задържаните българи в Либия, обвинени в умишленото заразяване на стотици деца с вируса на СПИН с обричащото ги изречение

"Ами ако са виновни?!"

Българите така и не повярваха във вината на медиците, но пък повярваха в новото политическо чудо на име Симеон Сакс Корбурготски, който обеща че прочутото ни трудолюбие ще му помогне

“за не повече от 800 дни”

да осъществи лелеяната демокрация, придружена с изобилие и охолство. Въпреки провокацията на инфантила на Републиката Найо Тицин, който попита

"Ваше величество, колко е часа?"

и благодари за единствения конкретен отговор на Симеон, последваха изобилие и охолство от гласове, които прерастнаха в изобилие и охолство от ненавист към някогашното Величество. Уморени от реалитито, в което живеят, българите се ориентираха към тв реализма, подет от Нова телевизия и лозунга, че

"Big Brother вижда всичко".

Последва вълна от програми, които превърнаха телевизията в един от най-бързо развиващите се отрасли на страната. БСП се завърна във властта чрез Георги Първанов, който май изненадващо и за самия себе си стана президент. Той извая и тройната коалиция, в която бившите комунисти се съюзиха с бившия цар и бившите жертви на Възродителния процес. В същото време България някак докрета в Европейския съюз, а опитите за успешни дела срещу политици приключиха с оправдаването по няколко обвинения на някогашния софийски кмет Стефан Софиянски, който се съзря като

"...Единствения доказано некорумпиран политик"

И за да се затвори напълно

"Фабриката за илюзии"

в края на мандата на Тройната коалиция Ахмед Доган съобщи, че той е

"...инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата."

Резултатите от подобни изказвания не закъсняха. Месеци след като премиерът Сергей Станишев отвърна на поздрава на опозицията със

"Здравейте, циркаджии!"

очаквано се оказа, че смехът в залата ще е за негова сметка. Новият любимец на народа Бойко Борисов отбеляза, че

"Ще ги биеме!"

и взе че стана премиер. Отново през 2009 година едно от знаковите лица на политиката, Филип Димитров, се оттегли от активна дейност, обобщавайки, че въпреки несгодите на прехода

"Ние сме най-бедната и лошо уредена държава в най-богатото и добре уредено общество в света".


Тъй рекоха ключовите фигури на прехода, и днес, 20 години по-късно, трябва да признаем, че ако не друго, поне ни се случи да живеем в интересни времена...

13 ноември, 2009

Рошавата Га(р)га




2009 безспорно ще остане в историята на поп културата като годината, в която си отиде Майкъл Джаксън. Извън смъртта му обаче в комерсиалната музика се случиха малко неща, които да направят дългосрочно впечатление. Черният саунд продължи победоносния си триумф в Америка, продажбите продължиха да падат, концертните приходи - да чупят рекорди, a Single Ladies стана първият клип от Macarena насам, по който целият свят полудя в ритъма на един-единствен танц.



Единственото ярко цветно петно в сивотата на поп музиката, издание 2009, комай се оказа Lady Gaga, която се превърна в една от най-известните певици в света. Има защо - за разлика от повечето поп артисти, надарени с оригиналност, но лишени от впечатляващи вокали или пък гласовитите диви, които могат да предложат малко друго, рошавата Гага се оказва притежател и на музикален, и на артистичен талант. И макар албумът й да е далеч от съвършенството, е безспорно, че ако днес има изпълнител, който да се отличава от всички останали, това е именно тя. Критиците побързаха да я спретнат за "Новата Мадона" и този път дори имат известно основание - още повече че самата Чиконе се съгласи на съвместен скеч в Saturday Night Live. От там насетне заради запомнящите се сценични изпълнения сравненията с Дейвид Бауи са неизбежни... Остава да видим дали Lady Gaga ще е просто поредната блеснала ярко и залязла звезда или ще се превърне в един от символите на добрия поп. Дотогава: вижте две от най-добрите й сценични прояви.

11 ноември, 2009

Изтезания и екзекуции в Северна Корея

В дните около годишнината от разрушаването на Берлинската стена и рухването на комунистическия блок в Източна Европа напрежението между Северна и Южна Корея отново достигна точката на кипене с престрелка между "двете" държави. Междувременно борсата в Пхенян затвори врати, поради "страх от засилване на капиталистическо влияние". На нейно място има два по-малки пазара, раздалечени в двата края на града. В същото време ООН заяви, че гладът в страната вече е достигнал бедствени размери, като над една трета от населението почти не се храни. Става дума за повече от 9 милиона души.

Крахът на хуманното в севернокорейските представи за едно идеално общество е с отдавнашна дата, но той илюстрира чудесно цената, която плаща севернокорейската върхушка, за да остане на власт.

Преди време в азиатските медии попаднаха с изтезания и екзекуции в Северна Корея. Предлагам ви да видите късчета реалност от съществуването в държава, наречена "народна" и "демократична" - по комунистическите представи.

В първото видео е показана жена, разпитвана в неидентифицирана сграда в страната. Милиционер я кара да коленичи и я разпитва кога е избягала от Северна Корея, дали е женена, има ли деца и какъвто и да е контакт с хора от Южна Корея. Тя отказва да отговори и разпитващият я започва да я рита и налага с вероятно дървен прът, който се чупи от силата на удара. Според информацията на канала след побоя тя признава, че се е укривала в Китай, че има съпруг и дете и твърди че не е била в контакт с южнокорейци. В сака й са намерени 10,000 RMB (китайска валута), ликьор, цигари и порнографски материали. Тя обяснява, че порно филмите не са за продажба, а ги дава под наем срещу пари.

Откъсът е от 17 август 2005 година.

video

Във втория клип, излъчен от японска медийна група, се вижда екзекуция на хора, опитали се да преминат границата на държавата, управлявана според доктрината си от народа. Кадрите са от първите дни на март тази година и бяха излъчени от Nippon Television Network Corp.

Мътните образи, очевидно снимани със скрита камера, показват екзекуцията на двама души, заловени в град Hoeryong, близо до границата с Китай. Те са осъдени за опит да напуснат страната и организирането на група, която в последствие също да бъде транспортирана нелегално извън Северна Kорея. Членовете на групата също са арестувани, като двама са осъдени на доживотен затвор, а още седмина са получили присъди между 10 и 15 години в трудовите лагери на страната. Шокиращото е, че кадрите са заснети от граждани на Северна Корея, което показва, че в страната вероятно все пак има някакво дисидентско движение. Според информацията в Япония, на следващия ден е бил разтрелян още един човек, и още една десетгодишна присъда за затвор в трудов лагер е влязла в сила по друг случай с опит за бягство.

video

Междувременно сеулският "Комитет за подпомагане на бегълците от Северна Корея" съобщава за публична екзекуция на 70 души едновременно, успели да избягат в Китай и в последствие заловени от севернокорейските власти и върнати в страната. След този случай опитите за нелегално напускане на държавата са намалели драстично. Въпреки това през 2008 година само на границата с Южна Корея са заловени почти 1900 души, което е с 50% повече от броя им през 2007-ма. Това е илюстрация на положението в КНДР, което очевидно достига точката на непоносимост. Според Комитета над 100 000 севернокорейци се укриват в Китай. Как и кога тази политическа, хуманитарна и морална криза ще бъде разрешена, остава напълно неясно.

10 ноември, 2009

10 неща, които забравихме

20 години след 10 ноември падането на комунизма, началото, провеждането и оспорваното завършване на прехода и ползата от демокрацията са все теми, по които оценките варират в екстремни крайности. Струва ми се, че просволутите песимизъм и негативизъм на българите отново надделяват над реалностите. Ние твърде лесно забравяме собствените си постижения и твърде трудно прощаваме грешките на другите. Кои са 10-те неща, за които носталгично настроените към тоталитаризма и скептично настроението към перспективите у нас може би са забравили днес, на 10 ноември 2009 година? Ето моите лични предположения.

1. Забравихме какво е да нямаш избор. Избор на предпочитания, на разбирания, на стоки, на начин и съдържание на нещата, които казваме. В ГДР хиляди хора загинаха при опит да прехвърлят Стената, изоставяйки близки и собственост само за да имат правото на избор. Ние останахме отсам - при панелните си жилища и спомените за фалшива сигурност.

2. Забравихме ентусиазма от първите години. Когато си позволявахме да мечтаем. Когато бяхме изпълнени с енергия да променим нещата. Когато мислехме, че всичко е възможно. След множество обещания и разочарования, като общество изгубихме вярата и пламъкът си. Но дали за това са виновни онези, които се възползваха от прехода, или вината е споделена и с тези, които им дадоха тази възможност - ние, техните избиратели?

3. Забравихме очуканите коли, за които чакахме с години, дрехите втора употреба, които носихме по изпостелите си тела, и пържолите като подарък за Коледа. Днес пазаруваме в хипермаркети и МОЛ-ове, пълним кафенета и ресторанти и имаме 30% повече мобилни телефонни номера, отколкото сме като брой хора в държавата. Но стенем колко сме бедни.

4. Забравихме да потърсим отговорност от хората, които бяха превърнали държавата в собственото си лично владение в името на народа. Забравихме да разпознаем като държавна измяна предложението на Тодор Живков да станем 16-тата съветска република. И му издигнахме паметник. Забравихме кой имаше интерес от подпалването на партийния дом, от изчезването на архиви и досиета, от унищожаването на документи и прикриването на факти.

5. Забравихме идеите и постулатите на политици, които днес са знаме на демокрацията и европейската принадлежност. Забравихме техните прокламации и опити да се спре развиването на обществото в посоката, която същите те привидно отстояват днес.

6. Забравихме времето, когато "По света и у нас" и "Работническо дело" бяха единствените източници на информация. Изкривена, оскъдна и подбрана. Днес гледаме стотици канали, четем хиляди вестници и сайтове, общуваме с хора от целия свят и имаме възможността да се изкажем по вяка тема - публично.

7. Забравихме какво е да не можеш да избираш какво да учиш и къде да работиш. Забравихме за имащите и нямащите право на висше образование, за разпределението и софийското жителство. Днес учим по световните университети и работим това, което искаме. Или можем.

8. Забравихме за отнетите си права да се придвижваме. Вътре и вън от собствената ни страна. Забравихме за електричеството по границите, за стрелбата срещу ни, извършвана от наши сънародници, ако не дай си Боже сме избрали да се развиваме другаде. Днес пътуваме свободно в по-голямата част по света, и имаме приятели и познати от всякакви народности и култури. И никой не ни преследва за това.

9. Забравихме за собственото си обезличаване. Не помним какво е човек да носи отговорност не само за собствените си постъпки, но и за тези на другите. За репресиите към семействата на тези, които мислеха другояче, за доносите срещу ни, ако случайно не сме отишли да гласуваме за и без това единствената партия в страната, за разделените семейства, отнетите възможности, за псевдо-равенството, в което някои бяха по-равни.

10. Забравихме за престъпленията срещу нас самите. За Възродителния процес, за прикриването на аварията в Чернобил, за обгазяването на Русе, за трудовите лагери и изземването на собственото ни имущество. Забравихме как бе натрупано държавното имущество преди 1989 година и кой изпразни държавните трезори.

Днес мнозина се чувстват ограбени и обеднели, онеправдани и измамени. Но нека не забравяме, че хляб Добруджа в корема и фалшивия патос на преизпълнената петилетка са жалки постижения за един живот. 20 години по-късно, нека не забравяме, че живеем в общество, което най-малкото ни дава правото да го напуснем, ако толкова не ни харесва. Нека започнем да си спомняме какво спечелихме и какво извоювахме и не бъдем толкова негативни. Днес, на 10 ноември 2009 година.

08 ноември, 2009

Отломки от стената



Роден съм в епоха, толкова отдалечена от днешните порядки в България, че все едно съм бил на друга планета. Детството ми мина във времената, в които живях от едната страна на разделена Европа. Стената пазеше. Стената спираше. Стената бдеше за сигурността на един свят, който трябваше да е идеален. Но не беше. Няма общество, което би могло да успее разчитайки на стена, която да пази членовете му да не го напускат. Точно преди 20 години никой не подозираше, че стената е на смъртен одър - а смъртта й ще промени живота на стотици милиони. Стената вече я няма, поне физически. Из Берлин могат да се видят нейните отломки, изрисувани с графити - и толкова. Но останките й още вдигат прахоляк в съзнанието, в душите и в мисленето ни и това е показва най-добре колко гигантска е била мощта й. Мнозина все още не са преминали през стената. Не са видели нейния упадък. Не са приели абсурдността на нейната концепция. Те все още съставляват материала, от който тя е направена, все още са "another brick of the wall", както пееха Pink Floyd. И трябва да признаем, че тя не е докрай разрушена...

По света все още има много стени. Все още има страна, разделена на две държави. От река, не от стена. Аз не знам дали е възможно човечеството да узрее дотолкова, че да няма смисъл от тези стени. Но пък нали за това сме хора... За да си представяме, че всичко е възможно.

Още за възхода и падението на Стената гледайте в новия филм на National Geographic "Падането на Берлинската стена" Погледнете и архивите на канала по темата на адрес http://berlinskatastena.com/

07 ноември, 2009

Упорството на БНТ

В момента по Националната телевизия на България върви дебат за обществеността й по случай нейният полувековен юбилей. Веднага прави впечатление разделението на хората, принадлежни към медията и тези, които са извън нея. Лично аз се учудвам от постоянството, с което работещите в БНТ отстояват представата си, че обществено и комерсиално са две изключващи се понятия. Творците и служителите на бившия първи, и настоящ трети канал у нас нерядко демонстрират гордост и предразсъдъци спрямо всички останали телевизии в страната. Лозунги от типа на "ние сме елит и за това не си позволяваме да бъдем масови" е в краен разрез с идеята за общественост, която уж съпътства концепнията на БНТ.




Оправдания могат да се намерят всякакви, но е факт, че телевизията разполага с огромен бюджет, осигуряван от държавата, в който се вливат и приходи от спонсорство и реклама. С тези пари, харчени разумно, БНТ би могла да създаде програма, с която да сложи в малкия си джоб конкурентите от bTV и Nova. Едва когато започне да събира значителна аудитория, тя би могла в действителност да изпълнява обществените си функции. За съжаление в гигантската част от предаванията си, БНТ е остаряла, творчески неактуална и тя не успява да достигне до хората, за които уж е предназначена. Не виждам причина БНТ да бъде и комерисална, и сериозна, и развлекателна, и значима. В момента тя предлага много и не особено качествена продукция, програмирана по сложен и нелогичен начин. Аз като зрител трябва да положа много усилия, за да следя който и да е излъчван по нея продукт. Няма ясна и изчистена програмна схема, няма дългосрочни концепции, които да удържат достатъчно време.

За да бъде БНТ интересна, водеща и независима, трябва да се направи много. Това не би могло да се случва, докато хората, които работят в нея са толкова упорити в своя краен консерватизъм и екстремно отношение към понятия от типа на "комерсиално".

05 ноември, 2009

Адът на раята

Според изследване по повод 20 години от падането на Берлинската стена в България едва 52% одобряват демокрацията. Петдесет и два процента! Това означава, че всеки втори в държавата се обявява против този начин на държавно устройство. Изтръпвам, като си помисля колко страшно всъщност е това. Оказва се, че броят на хората, които не осъзнават потребността от свобода, този уж изконен човешки стремеж, е опасно голям. Пораженията след 500 години робство явно са по-големи, отколкото си даваме сметка. И нищо чудно - преди да се сменят и три поколения след независимостта ни от Османската империя, хората в България се оказват под ново владичество - комунизма. Каквито и наченки на свободни и мислещи хора да е имало, с избиването на значителна част от интелигенцията и издигането на унифицикацията като висша ценност, българите отново са третирани като рáя - безгласна и, по-страшното, бездушна. Най-страшното поражение от комунизма е пропагандното втълпяване на псевдо ценности. Всеки втори у нас е съгласен да замени демокрацията с една фалшива обществена сигурност, в която престъпността е ограничена, но правото да изкажеш мнение е престъпление... В която хляб има за всички, но възможности - само за избрани. В която таваните са ниски - и в жилищата, и в развитието. Този триумф на глупостта, това тържество на стремежа към почти ситите стомаси и напълно кухите глави, към празните лозунги и жалкото живуркане, са ужасна диагноза на едно болно общество. Ужасява ме мисълта колко малко трябва на днешното малцинство от 48% да се превърне в мнозинство, и какво би последвало от това. Започвам да си мисля, че ние като нация не сме пригодени да живеем нормално. Моделиране сме да бъдем рáя - дори почти век и половина след като са спрели да ни наричат така...

03 ноември, 2009

Сбогом, Маестро



"This Is It" е филмов концерт, в който са показани последните дни на Майкъл Джаксън на сцената - там, където се е качил на 5 годишна възраст и не слезе до края на живота си. Независимо от противоречивите реакции към филма, той определено си заслужава - може би защото е първият документ за Майкъл от много време насам, който не се концентрира върху странностите и ексцентричността му, а ни напомня че сме живели по времето на един от малкото автентични гении в историята на музиката. Дори само лекотата, с която изпява щрихи от песента си "Speechless", или небрежността, с която кориригира някой сбъркан полутон, останал нечут от останалите музиканти от шоуто му, идат да покажат, че това бе човек, изваян от музика. Детето, затворено в умореното и съсипано тяло на възрастния Джаксън закачливо наднича от очите му по време на репетициите, а в момента, в който превземе сцената магията му струи толкова силно, че няма човек - ни в концертната зала, ни сред музикантите, ни сред танцьорите или зрителите в киносалона, който да не потръпне от мащаба на неговата дарба.

Най-силните моменти: изпълненията на Smooth Criminal, Earth Song и особено новото изпълнение на Thriller, което отново поставя нови хоризонти, само че не във видеоклипа, както през 1983 година, а в изпълненията на живо. Ако за вас музиката е по-важна от жълтата преса, в която живеем, вижте "This Is It". Ще ви хареса!