21 декември, 2008

Yma Sumac

Забравете за разните му там Мараи, Уитнита и прочие преходни поп диви. Yma Sumac е неподправена, талантлива и за жалост - мъртва. Това обаче не пречи уникалният й глас да разтреперва всеки, който има вкус към този музикален "инструмент". В най-силните си години Yma Sumac успява да пее в ниските баритонови регистри и в същото време достига височини, непосилни за което и да е сопрано. Отскоро нея я няма, но ... архивите са живи!



Благодаря на Димитър, че ме срещна с таланта на тази жена.

13 декември, 2008

Изборни тегоби

От години политическата класа страда и се вайка заради ниската избирателна активност. Някои го правят лицемерно - очевидно е, че партии като ДПС и в някаква степен БСП имат интерес на изборите да гласуват по-малко хора. Това е нормално - двете формации имат най-малък резерв от "негласували" за тях симпатизанти и най-голям "обем" от дисциплиниран електорат, който ги подкрепя независимо от каквито и да е фактори. Идеите изборите догодина да са през юли или август отново показва, че се гледа предимно партийнит интерес, а не този на демократичността. Ако политиците действително искат да увеличат процента на гласуващите, има много неща, които могат да се направят.



В САЩ извън основния ден за гласуване, има няколко дни, в които избирателите могат предварително да пуснат своя вот. Това увеличава възможността колебаещите се дали да гласуват в крайна сметка да пуснат гласа си.

Не виждам защо неделята е свещения ден, в който единствено може да се гласува. В неделя хората са много по-податливи на дошмашния мързел, срещите с приятели, развлеченията или хобита от типа на "ходене за гъби", последното от които според някои класици може да се окаже фатално за избирателната активност. Ако изборите са в работен ден, мнозина ще имат едно удобно и уважително извинение да излязат за един час от работа или училище. Дори да приемем, че една трета от тях така или иначе няма да стигнат до урните, тов е мярка, която не може да няма положителен ефект върху процента гласували.

Има няколко прости мерки, които ако се вземат биха повлияли на настроенията на тези, които смятат, че няма смисъл да гласуват заради опорочената избирателна система, купуването на гласове и прочие порочни практики. Ако честността на избора се гарантира в по-голяма степен и се помисли за механизми, които биха стимулирали хората да започнат да вярват, че от техният вот има реално последствие, това не може да не даде отражение на избирателната активност.

Може би действително трябва да се помисли за засилване на мажоритарния елемнт в изборната система. Обзалагам се, че огромната част от симпатизантите на ГЕРБ, например, не могат да изброят и пет личности от тази партия. Те гласуват "за Бойко". Да, ама Бойко ще е избран в един-два района, а в останалите хората, които гласуват "за него", ще дават гласа си за анонимни лица и личности - и после ще се изненадват какви ги вършат във властта.

Гласуването в селище, различно от това по лична карта, в момента е сложно, губи време и демотивира. Трябва да се помисли как тази процедура да се опрости и бумащината да се сведе до минимум. Гласуването по интернет също гарантирано ще увеличи броят на гласуващите, особено сред по-младите.

Говорейки за младост, възрастовата глраница, даваща право на глас, определено може да се смъкне до 16 или 17 години. Няма какво да се заблуждаваме, днешните шестнайсетгодишни са много по-съзнателни, преждевремнно узрели и в час с това какво се случва в страната им, за да могат да гласуват без опасения, че родители или други несъществуващи "авторитети" ще ги задължат да гласуват или ще манипулират избора им.

Разбира се, аз съм обикновен избирател и разсъждавам като такъв. Убеден съм, че в страната има хора, които могат да предложат още много и доста по-адекватни мерки изборите действително да са инструмент за прокарване на "волята на народа" и съответно това да повлияе на процента хора, които гласуват. Това, което мен ме притеснява, е липсата на желание за такива мерки.

11 декември, 2008

[X]

"Sloji si [X] pred imeto v traur za slivenskoto mom4e koeto be prebito do smart ot negovi vrasnici v Sofiq". Това съобщение беше разпространено днес сред потребителите в скайп.
Във facebook пък възникна следната инициатива:

Event InfoHost: Елате и подкрепете младите хора на България
Type: Causes - Protest
Network: Global
Time and PlaceDate: Friday, December 12, 2008
Time: 10:30am - 12:00pm
Location: тръгване от зала Христо Ботев София
Street: Студентски град



Смъртта на 20 годишния студент Стоян Балтов е ужасяваща не само заради възрастта на момчето, а и заради безмислеността си. Ако убийства като това на пловдивската ученичка Маргарита Гергененова или на пребития до смърт от цигани професор Калоянов имат някакъв, макар и извратен псевдомотив, тук става дума за нечия безмислена ярост, довела до смъртта на един много млад човек. Събитието само по себе си е ужасяващо. Но... колкото и грозно е да се каже, то бе необходимо. Случайно или не, тази смърт се превърна в поредното малко камъче, което е на път да преобърне каруцата на нашето безразличие. Именно безразличието е най- грозният белег на прехода, отпечатал се върху лицето на всеки българин. Оказа се, че само гладът може да ни изкара на улицата, протестирайки... преди 11 години. Не се трогнахме от кошмарното заложничество на шестимата български медици в Либия. Преглътнахме стотиците показни убийства по улиците на страната; нелепите нещастни случаи, резултат от нечие безхаберие, които отнеха човешки животи; корумпираността на хората, които избираме да управляваме, "обръчите от фирми"... какво ли не! У нас всеки умее да критикува и ругае, но малцина намират сили да действат. Смъртта на Стоян Балтов породи неочкавана реакция - главно сред младите хора, тези между 15 и 35 години, които за първи път от много време насам заеха сериозна позиция и се обединиха. Убийството на 20 годишно момче е твърде висока цена за разчупване на леда на нашето безразличие. Остава не само да се надяваме, че занапред дори не толкова кървави, но също толкова основателни причини могат да станат причина да се обединим и да кажем: "Стига". Нужно е нещо повече - малко и просто - всеки от нас да направи малкото усилие, на което е способен, за да промени нещата, срещу които има вътрешна непримиримост.

08 декември, 2008

Честит осми март, скъпи студенти!

Обичам речите на другаря Тодор Живков! Толкова са искрени и неподправени... Използвам днешния чудесен празник за да поздравя всичките си приятели студенти. Аз отивам да го отбележа, а вие, ако още сте си у вас, не пропускайте този чуден букет от бисерите на Тато, събрани в youtube:

26 ноември, 2008

Боже, как ми писна!

Писна ми! Днешните целодневни анализи, писаници, клетви и оправдания по повод безпрецедентното спиране на половин милиард лева към България от страна на EС, леко ме изнервиха.

Писна ми целият цивилизован свят да ни сочи като "най-бедната и очевидно най-корумпираната страна членка на Европейския съюз".

Писна ми да живея в страна, в която подобно нещо остава безнаказано, а две от трите партии в правителството, виновно за лишаването на страната от тази огромна сума, да са в топ 3 като доверие.

Писна ми от жалки оправдания от типа на "Ние сме много доби, ама светът е несправедлив и не ни оценява..." Полагали били много усилия. И какво от това, след като резултатите от тези усилия са такива?

Писна ми да правя ефектни фигури по хлъзгави улици, за които от общината се кълнат, че са изрядно почистени.

Писна ми от хората по тези улици, които само мрънкат, но не правят нищо, за да подобрят собственото си съществуване.

Мисля си, че трябва да съм луд да прекарам живота си по този начин. Има два варианта - или всички ние, които имаме нетърпимост към всичко това, да направим нещо, за да го променим, или просто да си ходим. Започвам да си мисля, че първото е малко вероятно, защото изглежда, че корупцията и шарлатанството просто тече във вените на народа ни.

Преди няколко месеца четох статия във вестник "Труд". Няколко дни по-рано бившият президент Желю Желев споделил пред негов журналист, че докато е бил президент е живял в Бояна не защото е искал, а защото нямал пари за квартира. В статията се разказваше как редакцията била залята с писма и обаждания за Желев, като хората са го наричали как ли не заради това, че е токолкова "глупав" - президент бил, пък едно апартаментче не могъл да си уреди. Има нещо изначално сбъркано в общество, в което корупцията се едновременно разпознава като най-големия му бич и най-висшата му ценност. Писна ми и от това.

Но най-вече ми писна от безразличието и примиреността, с която хората в България са свикнали да живеят по този начин...

При вас как е?

12 ноември, 2008

Българската следа: Людмила Станчева

"Българската следа" по света не е задължително нещо лошо. Ще се опитам периодично да публикувам в блога интересни произведения, автори на които са наши сънародници, живеещи извън страната. Започвам с това три минутно удоволствие с автор Людмила Станчева.

Как живя и защо умря Надя Дункин...

Преди 2 дни се навършиха 19 години от датата, която се счита за края на комунистическия режим в България. Между непостигнатата зрелост на 18-те и юбилея на 20-те години, десети ноември 2008 е просто поредната дата, на която това събитие се споменава. Използвам я като повод да разкажа една малко позната история.

Днес в България все още има мнозина, които креят по времето преди 1989 година, когато "нямаше престъпност, здравеопазването беше безплатно, парното ни грееше всички и бяхме равни". Цитирам по памет обичайните доводи на привържениците на онези години. Зад универсализираната къде по социалистически лъскава, къде лозунгово подхранвана обвивка на "онова време" имаше и е имало неща, които по правило убягват на услужливата памет на самоопределящи се като комунисти или социалисти. Мисля, че историята, която ще прочетете, леко повдига завесата отвъд манифестациите и пропагандата. Това е историята на актрисата Надя Дункин.




Надя Дункин е родена през 1917 година - годината на Великата октомрийска революция. Впечатляващата й красота по стандартите на първата половина на века и артистичният й талант определят професията й - тя става актриса. Информацията за нея е малко - знае се със сигурност, че е играла в Пловдивския театър през 50-те години. Интелигентна, свободолюбива и с опърничав нрав, тя бързо печели както обожатели, така и - оказва се - завистници.

През 1960-та година животът на Таня Дункин се преобръща рязко. Излизайки на улицата, тя е пресрещната от двама милиционери. Без обяснения е арестувана и почти отвлечена. Според нейно интервю за документален филм, препечатано във вестник "Монитор", е последвало това:

"Пътувахме заедно с една жена, която също беше изпратена. При пристигането ни в самия лагер за добре дошли ни посрещна един циганин, тъй наречен Шахо, с бич в ръката. Нанесе ми страхотен побой. Аз само си закривах очите, за да не попадне ударът в тях и да не ослепея. Припаднах. След това другата жена беше бита по същия начин. След като се задоволи от нанесения побой, циганинът каза: "Тук ще стоите и тук ще чакате да се приберат другите!" Стояхме 5-6 часа. По едно време се зададе "сивата рота", така я наричахме - "ротата на смъртта" - ранени, осакатени, в бинтове, с подути лица от зъбобол, защото е липсвала медицинска помощ. Вечерта на проверката при мен се яви една милиционерка, тъй наречената Юлка. "Ти ли си артистката?", попита ме. "Да!". "Помниш ли в Пловдив как се държеше високомерно, че играеше хубави роли, а аз бях едно нищожество?". Аз се изненадах от тези въпроси и казах: "Не ви познавам!". "А, така ли, не ме познаваш?!"И започна жесток бой, пак 20 бича.

На другия ден трябваше да тръгнем на работа в село Българене. Там аз припаднах, защото не можех да работя на силно слънце физическа работа. Бях в безсъзнание. Вечерта те са ме завели, но не в лагера, а в самия двор, хвърлена при кучетата - като умряла жена. Посред нощ аз съм се съживила по някакво чудо и отново попадам в лагера. Не можах да работя този ден, оставиха ме почивка.

Най-страшното беше, когато казваха: "С камъните, бегом!". Тези тежки камъни ние трябваше да ги държим в ръцете и в кръг да тичаме. Тогава много хора припадаха, камъни се търкаляха. Грозна картина…".


Историята е страшничка за четене, но всъщност става още по страшна от два факта. Дункин прекарва в лагера в Ловеч повече от две години. Става свидетел на случки от типа на "една жена не искаше да работи, пребиха я от бой и я запалиха още жива за назидание на останалите." Тя така и не получава обяснения за какво точно е арестувана и наказвана. Също толкова неочаквано, внезапно я освобождават през 1962-ра. Единият от милиционерите, арестували я навремето, по-късно се свързва с нея с нещо като извинение: "Оказа се, че нищо не си направила. Било е грешка..."

След като излиза от лагера, Дункин постепенно се връща към живота си отпреди своето затворничество. Има данни, че през 70-те години отново е била в състава на Пловдивския театър. Журналистката Таня Шелхорн разказва, че се запознава с Дункин в нейната квартира, след като е изпратена при нея за уроци по актьорско майсторство. Сторила й се "някак тъжна, отнесена, вглъбена в миналото си".

След 10 ноември името на Надя Дункин отдавна е забравено. Тя се завръща в пресата по повод участието си в документален филм за комунистическите лагери. Дункин се съгласява и да бъде главния свидетел по дело за престъпенията, извършвани в конунистическите лагери. Нейните свидетелства така и не стигат до съда.

На 13 септември 1994 г. около 19,20 ч. улица "Опълченска" е огласена от женски писъци. Чува се шум от борба. Когато полицията влиза в апартамента, в него няма жива душа. Там обаче е трупът на Надя Дункин. Целият й череп е разбит, по тялото й има множество следи от жестоки удари. Убийството е извършено седмици преди да се яви в съда като свидетел.

Полицията съобщава, че мотивите за убийството са лични. Въпреки че по това време Дункин е на 77 години, следователите "установяват", че честичко палувала с далеч по-млади от нея мъже. Излиза коментар, че всякакви намеци за политически оттенък на това убийство са безпочвени. Пресата бегло засяга случая, а еднственото по-сериозно журналистическо разследване е във филм на студенти от НАТФИЗ, озаглавен "Главният свидетел трябва да умре".

Фактите днес: към 2008 година случаят е на практика забравен и се води неразрешен. Къщата, в която е убита Дункин, е съборена. В Пловдивският театър няма нито един архив или документ, удостоверяващ, че тя е била актирса там в продължение на години. Къщата, в която се е срещала с Таня Шелхорн в Пловдив си е на мястото, но собствениците й твърдят, е такъв човек никога не е живял там. Всички следи са изчезнали. Делото, в което Дункин трябва да свидетелства, не е завършвано. Запазени са някои документални кадри, в които Надя Дункин разказва преживелиците си в лагера, публикувани по-горе. Можете да ги видите тук:


Интервюто с Надя Дункин започва на 1:38 мин.


Дали начинът, по който се е стекъл животът и е насъплил края на Надя Дункин заслужават да бъдат обсъждани? Дали това, което й се е случило, не е зловещата илюстрация за комунизма, която някои упорито се опитват да се правят, че никога не е рисувана?

Никога няма да се уморя да повтарям, че няма висше благо и няма идея, които да могат да бъдат оправдани с подобни методи за постигането - или както е в случая с комунизма, налагането им. Някои циници биха казали, че в името на моралната цел такива единични случаи на "грешки" са просто жертвите, които обществото трябва да даде. Не съм съгласен. Моралните цели не могат да бъдат постигани с неморални средства. Ако някой има съмнения, нека се замисли за живота и смъртта на Надя Дункин.

Свобода по капиталистически

Новината на днешния ден са повдигнатите обвинения срещу бизнесмена Христо Ковашки. Гаранцията, срещу която остава извън ареста, е в размер на 300 000 лева - огромна сума за нашите стандарти. Любопитното в случая не е размерът на тази гаранция, а нейната обосновка. Главният прокурор на Републиката - Борис Велчев, сподели пред журналисти с тъничка усмивка, че сумата е свързана с доходите на обвиненото лице. Когато бе попитан дали сумата е свързана и с щетите, евентуално нанесени от Ковашки, Борис Велчев настоя да се преминат на други теми. Простичкият извод е, че у нас не е важно какво е извършено, а кой го е извършил. Излиза, че ако си световен шампион по фигурно пързаляне например, убиеш един човек и изпратиш в кома друг, гаранцията ти е 2 000 лева. Ако си обвинен в укриване на данъци, но си мултимилионер, плащаш стотици хиляди лева, за да останеш на свобода. На това му се вика капитализъм в действие.


Прокурор-касичка? Борис Велчев и неговата финансова философия

09 ноември, 2008

Strike a pose!

Джулиан Мур има щастието да притежава нетипична красота, съчетана с изключителен актьорски талант. Поредната й фотосесия - "Портрет на една дама", е вдъхновена от известни картини и трябва да признаем, че който и да е измислил концепцията, е убедил за участие най-подходящия модел за нея. Избрано из страниците на Harper's Bazaar oт фотографа Peter Lindbergh:


Réunion Des Musées Nationaux/Art Resource, NY/Julian Moore by Peter Lindbergh


Gustav Klimt, Adele Bloch-Bauer I, 1907, Erich Lessing/Art Resource, NY/Julian Moore by Peter Lindbergh/


John Currin,Courtesy Gagosian Gallery/ Julian Moore by Peter Lindbergh


Edgar Degas,Philadelphia Museum of Art, Corbis/ Julian Moore by Peter Lindbergh/


Richard Prince,Courtesy Gladstone Gallery, NY/Julian Moore by Peter Lindbergh


Egon Schiele, Seated Woman With Bent Knee, 1917, The Gallery Collection,Corbis/Julian Moore by Peter Lindbergh


ohn Singer Sargent, Madame X, 1884, Geoffrey Clements,Corbis/Julian Moore by Peter Lindbergh

Егото на Уго

Диктаторските настроения на Уго Чавес започнаха да избиват в истерични решения. След повсеместната национализация, преди година президентът на Венецуела се опита да установи поредния режим "за благото на народа", в който той да се окаже несменяем лидер. Размина се, и за моя изненада самопровъзгасилият се за строител на нов вид социализъм президент отстъпи. Както показват вчерашните събития, само привидно. Според очакванията в предстоящите местни избори опозицията във Венецуела има всички шансове за победа в някои части на страната. Ябълката на раздора (или на гражданската война?) се оказа щата Карабобо. Президентът на "целия народ" заяви, че ако същия този народ позволи опозицията да поведе в резултатите, Уго лично ще "ще изкара танкове по улиците на страната".


Снимка: bulpress.net

Недостатъкът на социализма като идея е в начина, по който неговите последователи се опитват да го наложат. Както обикновено, се подхожда със сила. Колко още хора трябва да пострадат и колко още маниакално депресивни тирани трябва да останат с кръв в историята, за да се научат подобни леви идеолози, че цивилазационния избор винаги надделява над варвараския - дори и последния да се прави в "името на народа"...

08 ноември, 2008

Пробуждането?

След 20 години полубудна кома, българското кино най-сетне има какво да каже. Филми като "Дзифт" и "Баклава" не само предизвикаха дискусии, но и за първи път от много време насам вкараха българските зрители в киносалоните заради прожекция на български ленти. След рязкото покачване на качеството в последните години първо в музикалните клипове, после в рекламите и накрая в тв предаванията, създавани у нас, дойде ред и на седмото изкуство. Ако доскоро кинаджийските опити в България предизвикваха отначало възмущение, а после и безразличие, в последните години определено се наблюдават първите стъпки към едно потенциално възраждане.



Поредната от тези стъпки е включването в програмата на платения филмов канал HBO на две документални продукции, произведени в България. “Георги и пеперудите” и “Проблемът с комарите и други истории” са част от поредицата “Без цензура”. Първият бе излъчен преди два дни, а вторият ще може да се гледа на 13 ноември.

Наред с това фестивали като "Любовта е лудост" и позападналия "Златна роза" вече имат друг облик. С подобряването на живота у нас - логично - се подобрява и качеството на изкуството. А, както всички знаем, киното е скъпо удоволствие. Радвам се, че най-сетне започваме да можем да си го позволим!

07 ноември, 2008

Революционни отломки

Днес милиони руснаци празнуваха Великата октомврийска революция. Вкусове. В България празникът също беше отбелязан от няколко стотици хора, предимно привърженици на някоя от петте комунистически партии у нас. В интервю за телевизите се чуха интересни мисловни бисери от типа на "Китай е единствената страна, построила истинския социализъм" и "Сверена Корея е демократична държава, крепяща се на силата на масите". Личният ми политически вкус настрани, но в такива моменти продължавам да се чудя какво им има на тия хора. Колко изкривено трябва да е мисленето ти, за да смяташ, че налагането със сила на която и да е идея, е в полза на обществото.

Като наблюдавах патоса, завладял устите и вероятно сърцата на тези хора, си спомних за лозунгите от времето, когато годишнината от революцията в една чужда държава се тачеше повече от дати като 3 март. Често съм си мислел, че авторите на тези лозунги са влагали леееека гавра с режима, който им ги е поръчвал, и заради това звучат толкова абсурдно. Слушайки надъханите с празна ретроградност слова на млади и стари другари, си давам сметка, че такива лозунги може и да не съдържат умишлено абсурдите в себе си, но отразяват много точно антилогиката в комунистическото общество такова, каквото го познаваме. В чест на революцията и на тази (слава Богу) шепа хора, които мечтаят за възраждането на СССР и "източния блок" припомням колекция от такива лозинги. Честита годишнина, другари:









И разбира се, вечите безглаголни класики...

Граматически, смислови и лингвистични върхове:

"Да живее международното положение!"
"Хигиенизацията - враг на бактериологическата диверсия!"
"При директора се влиза само по голяма нужда!"
"Водачи, бъдете осторожни! Един миг невнимание, а после цял живот - мъртъв!"
"При капитализма човек експолатира човека, а при социализма е точно обратното!"
"Съветските болни - най-здравите болни в света!"
"Всяка ръка - на крак!"
"Преди пиене не употребявай алкохол!"
"Борбата за образцов ЖП участък - борба за мир!"
"Да изучаваме културните потребности на народа, за да задоволяваме първите на последния!"

Скрити гаври или неизказани истини?:

"Повече камъни за народа!"
"Час по-скоро да приберем хляба на народа!"
"25 години ползотворна размяна на циркови номера между СССР и България!"
"Всеки кооператор - свиня! Всеки комунист - две!"
"Всички комунисти - под земята!"
"Милицията принадлежи на народа и народът - на милицията!"
"Всички луди - на борба за световен комунизъм!"
"Който не познава Сибир, не познава СССР"(!)
"Да не оставим нито един пациент да умре без лекарска помощ!"

За врага:

"РейгАн - враг номер едно на Тутраканската селищна система!"
"Всеки набран домат - кабърче в леглото на Кенеди!"

Сексуални:

"Селянино, изми ли си яйцата?"
"Да не оставим неодрусана слива в нашето село!"
"Дръж маркуча си в изправност!"
"Не слагай чужди тела в устата си!"

Мисля, че тези прозрения най-добре илюстрират смислеността на онези 45 години...

06 ноември, 2008

Огледалото има две лица

И днес темата "осъждане на възродителния процес" присъства активно във всички български медии. Информационният повод бе изказването на Бойко Борисов отпреди няколко дни в сутрешния блок на бТВ, в смисъл че възродителният процес е принципно правилен, но е бил грешно осъществен. Борисов предложи и списък с имена, към който всички български граждани, включително тези от турски произход, би трябвало да се придържат, когато кръщават децата си. По-паметливите помнят, че това съвсем не е нова идея, и се сещат къде са корените й.

Ако е имало съмнения за генералната същност на генерала, то изказвания като тези ги разбиват на пух и прах. Независимо дали играе по тънката струна "на България й трябва твърда ръка" или се възползва от анти турската пушилка, за която принос имат и ГЕРБ, и десните партии, и самата ДПС, картинката е грозна. Изказвания като това са чисто насаждане на омраза и обществено разделение. Дали бишвият пожарникар Борисов ще потуши мнимия пожар, който умишлено или не запали, предстои да се разбере. Сред дима без огън обаче прави впечатление и поведението на уж основните му опоненти за следващия парламент - БСП.


Дай, бабо, огънче: полтическите противници Г. Първанов и Б. Борисов

Различни фигури от социалистическата партия завиха на умряло по повод тези "опити за етническо напрежение", в това число и премиерът Сергей Станишев и "президентът на всички българи" Георги Пъранов. Принципно в думите им със сигурност има правилни позиции. Обаче е малко неморално издънките тъкмо на партията, отговорна преди само две десетилетия за същия този възродителен прцес, да клеймят сегашните й поддръжници. В БСП все още имат влияние фигури от точно онова време. Трудно ми е да повярвам, че дълбоко вкорененият в тази партия тоталитарен манталитет, не влияе нито на тясно обвързания с нея президент, нито на наследствения другар, заел дебютната роля на премиер в родната политика. БСП хем се хвали със столетната си история, хем отрича неудобните моменти от тази история. Дали в крайна сметка тези два враждуващи лагера - на ГЕРБ и БСП, са чак толкова различни? Или пък огледалото наистина има две лица...

05 ноември, 2008

Притесненията на Станишев

В реч пред медиите тази вечер министър-председателят Сергей Станишев говори за самоцелно надуващия се балон, наричан "етнически проблем в България". В последните месеци това е любима тема на медиите. Лично аз не разбирам защо - реално напрежение между различните етноси у нас няма, като изключим спорадични прови на разните незначителни националистически или псевдонационалистичеки организацийки, каквито има в почти всяка държава по света. Реален мотив за тази дискусия в такива размери не съществува. Следователно това е тематика, изкуствено подклаждана по някакви причини.



Според Сергей Станишев и хора от партиите, които са на власт в момента, всичко е атака лично към тях, заговор, който цели свалянето им от властта (все едно няма да я напуснат след демократични избори догодина), злите ходове на злата опозиция. "Аз ли съм толкова откъснат от действителността?!" пита Станишев, без да разбира, че малко преди това си е отговорил сам. Според него атаките срещу ДПС са атаки срещу турците в България изобщо.

Това е поредният му инфантилен политически извод. Само човек, съсредоточен върху проблемите на провежданата от него политика, би могъл да пропусне очевидното. Атаките срещу ДПС не са плод на нечии усилия да провокира етническо напрежение в страната. Лично аз съм върл противник на ръководството на тази партия и цялостната й концепция, завоалирана под уж смесеното й етнически ръководство. Това не ме прави туркомразец. Аз имам приятели от всякакъв етнос, с различни вероизповедания. Моето несъгласие с политическото поведение на лидерите на ДПС начело с Ахмед Доган не е настроение срещу хората, които движението представлява. Все едно личното ми нехаресване към Сергей Станишев да е нехаресване на всички украинци. Крайно време е да се направи разликата.

ДПС отдавна не е "гарант на етническия мир", а точно обратното - основна възможна причина хората да се насторят срещу турците изобщо заради отвратителното политическо поведение на тази партия. Дали Станишев, който напоследък развява измисления етнически проблем по повод и без повод, наистина не осъзнава това, или политическите му цели са по-важни от всичко останало?

Америка доказа демократичността си



Много често чувам различни негативни коментари за американците. Тъпи били, смотани били, успели да построят комунизма, ама са и дебели. Със сигурност Америка е държава, към която могат да се отправят доста критики. Със сигурност американците са хора, които имат много национални недостатъци. Закостенялото мислене обаче очевидно не е едно от тях. Тази нощ страната, превзета с цената на изтребването на една цяла раса и построена с робски труд, доказа, че предразсъдъцъите и срамните разделения не просто са останали в миналото. Американците са постигнали истински демократичното мислене - те следват това, което смятат за собствения си интерес, без да обръщат внимание на критерии като възраст и раса. Смятано за повърхностни, те всъщност избраха съдържанието над формата. В САЩ все още има расистки настроения, все още се усеща разделението между чернокожи, латиноамериканци и бели. Всичко това не попречи две трети от американците да гласуват за Барак Обама. Дали това е вярното решение и правилният избор, предстои да видим. Зрелостта в принципите на америкнаския избор обаче вече е исторически факт!

31 октомври, 2008

ББ (Shoot The Dog)

ББ отдавна не означава Бриджит Бардо и вече не е краткото название на "Big Brother". ББ е тв тандемът БойкоБареков. Тази сутрин генерал-кмет-лидер-бъдещопремиерът отново гостува в сутрешния блок на бТВ с всичките си титли. Няма лошо - безспорно това е една от най-коментираните личности в държавата и е твърде вероятно да поеме управлението след няколко месеца. Любопитни са обаче отношенията между интервиран и интервюиращ. Не за първи път срещата между двамата прилича много повече на диалог между господаря и послушното му кученце или цар и неговия най-голям ласкател. Подобни евтини PR кампании в сутрешния блок на на най-гледаната медиа у нас навяват на мисли в най-добрия случай за пълен непрофесионализъм и налагане на личните политически вкусове на един водещ. В най-лошия - за платена кампания, в която един човек с високо обществено доверия плаща на друг човек, към който има някакво обществено доверие. Всяка нападка срещу Борисов бива развенчана при Бареков, всяко нещо, което Генералът трябва да съобщи на електората, става тъкмо при него. Днес Бареков измаза нещо от рода на: "То вие ако нямате развитие в тази държава, то кой ли има!" Общото впечатление от разговора между двамата е, че Бойко води интервюто, а не обратното. Той определя темите, той казва за какво ще се говори. Бареков се съгласява. Милият, дори не успя да приключи разговора навреме, та закъсня с 6 минути и някак между другото подмина абсурдните коментари на Борисов за възродителния процес.


Лично Бойко ожени Бареков преди две години. Май жената между тях е леко излишна.

Това, с което аз не мога да се съглася, е нивото. Навсякъде има платени и пристрастни журналисти. Едно е тънко да прокараш собствените си идеи, друго е да го правиш на ниво митинг. След всичко това няма да е чудно, ако при спечелване на изборите от ГЕРБ, Бареков намери уютно местенце под крилото на Бойко - я в някоя комисия, я като говорител на правителството, я като pr на кабинета.

Поздравявам тв водещия със следната песен, възпяваща отношенията между друг господар и неговото "puppy":

Кремиковски вълнения


Снимка: dnes.bg

Вчера в една от водещите новинарски емисии бе излъчен репортаж за електротехник, който работи в Кремиковци. Човекът живее на кредит, затънал е в дългове и няма и 20 лева в джоба. Чисто човешки му съчувствам. Не мога да приема обаче изнудваческите действия на работниците в Кремиковци и разните синдикати, насочени "не против софиянци, а против правителството и пожарникаря Бойко" по думите на един от протестиращите пред dnes.bg. Първо, от окупирането на центъра на София и заплахите за блокиране на града за "месеци напред" определено ще се отрази повече на мен, отколкото на Станишев или Борисов. Второ, в момента служителите на една частна компания се сърдят на няколко държавни институции заради проблемите си. Все едно ако на мен не ми изплатят парите в частната фирма, в която работя, аз да се сърдя за това на правителството. Със същото основание можем да блокираме центъра защото сме се скарали с половинката си или понеже листата падат наесен. Разбирам негодуванието на служителите на Кремиковци заради проблемите там, но не мога да приема че все още у нас вирее комунистическия почин "чакаме на държавата, тя ще ни оправи". Всеки има право на избор къде и какво да работи според квалификацията си. Не виждам защо неуредиците в която и да е недържавна фирма трябва да стават повод за подобни действия.

21 октомври, 2008

Лакмусът "Ахмед Eмин"

Смъртта на Ахмед Eмин стана поредната основна тема в държавата. Няма да се задълбавам в разсъждения какво всъщност се е случило и дали изобщо е станало. В почти всяка изказана версия има зрънце логика. Гледах няколко телевизионни предавания, посветени на темата, четох немалко анализи и ми направи впечатление нещо встрани от основния сюжет. А именно, че този информационенн повод формулира много добре трагичния факт: усещането у хората, че в България политиката и в частност ДПС са не просто понятия, станали синонимни на корупция и непочтеност. Въпреки че различните предположения около смъртта на Eмин често си противоречат, всички се обединяват около идеята, че в смъртта му има нещо много мръсно, конспиративно, надхвърлящо обикновеното престъпление. Накратко, сливането на държавата с престъпността в съзнанието на хората е не просто възможна реалност. То е факт. Неосопорим. Фигурата на Ахмед Доган постепенно придобива все по-мрачни краски и се оказва, че огромната част от обществото приема, че той е демонична фигура. Същотото това общество обаче приема присъствието на Доган по върховете на властта вече осма година без протест, без нетърпимост, без дори тих ропот. В най-лошия случай Доган отнася някоя сочна псувня, а отделни индивиди го използват като удобен повод да правят анти турски изказвания.

Днес в цялата държава се шушука за възможните причини за една неочаквана кончина. Опозицията вади плакатни изявления, премиерът се жалва от медиите и ги поучава (несчръчно, както винаги), а обикновеният човек изказва необикновени идеи по случая. Така мистериозната? смърт на Ахмед Емин се превръща в своеобразен лакмус, който оцветява едно осакатено общество в неприятни краски. Остава въпросът: искаме ли да живеем в такова общество? И какво ще направим, за да не живеем в такова...

16 октомври, 2008

Най-твърдата планета...

Очаквано, кастингът за "Ясновидци II" роди своите шедьоври. Един от тях не може да остане скрит за поколенията и затова благодарение на екипа го публикувам тук:



"Казвам се Илко, на 20г., от Сливен. Мога да предсказвам на хора бъдещето им но повече в професионален план отколкото в личен съшо и бъдещи събития виждам напоследък видях развитието на човешкото общество за слледващите 60 години контактувал съм и с извънземни от Планетата Кур(моля не го приемайте несериозно знам ,че ще се засмеето но това е голяма обида за мен) Ще съм щастлив да помогна с каквото мога."

14 октомври, 2008

Спомени на концертния стопаджия

Ако преди години идеята да видя Депеш Мод, Мадона, Лени Кравиц, Кайли Миноуг и много други беше просто невъзможна химера, днес това е прекрасната реалност. Вдъхновен от билета си за пред сцената с надпис Depeche Mode 2009, реших да споделя 10 емоционални концертни фото спомена:

1. Peter Gabriel



Част от нашата агитка на първи ред, по средата, на концерта на Питър Гейбриъл през 2004 година. Отидохме пред стадиона около 2 часа преди отварянето на вратите - бяхме единствени, като изключим двойка цигани. Те бяха опънали импровизирана сергийка, на която продаваха самоделни лентички, на които пишеше "Peter Gabriellee" или нещо от сорта. Бяха изразяни малко на криво, а под надписа се виждаше друг - Iron Maiden, замазан набързо. Като изключим този детайл от родната действителност, имаше малко поводи за смях и много за радост. Въпреки че поради особеностите на сцената видяхме около 1/ 3 от оригиналното шоу, Питър беше изумителен. Страхотен музикант, страхотен шоумен и обаятелен човек.

2. Madonna I



Мадона заема поза, Париж, 2004 година. Каквото и да си говорим, тя е най-голямата жива музикална звезда и първият ми досег с нея беше запомнящ се и зарибяващ. ReInvention Tour е най-добрият музикален спектакъл, който съм гледал, на живо или на запис. Повече арт инсталация и театрална постановка, отколкото поп концерт, ReInvention е обединение на всички сценични изкуства в едно, придружено с изумителна хореография и излъчването на Мадона, заради което четири години по-късно с една приятелка измислихме нова дума. Мадона не е магнетична. Тя е просто... Мадонична.

3.Depeche Mode pre-show



Тази снимка, която намерих в нета, казва всичко. Една от най-великите групи на всички времена идва за първи път в София. Стадионът, на който пеят, е сред блатата и ориенталската специфика на Илиенци. Впечатляваща е инициативата да се подгрее публиката с бира и кебапчета. Добре дошли в Ориента.

4. Depeche Mode, LIVE 2006!


снимка: "Стандарт"

Гласът на Дейв, "Question of Time", "I Feel You, "Enjoy The Silence", онова странно излъчване на Мартин, напомнящо на Чаплин, "Home", "Shake The Disease", атмосфера на искрената любов на тези, които бяха на терена към тези, които свиреха на сцената. Емоция, "In Your Room", "John The Revelator", могат го тия Депеш и това си е!

5. Madonna репетира



Първи ред, Дюселдорф 2006 година. Мадона, епизод 2. Без грим, по анцуг, тя репетира на 2-3 метра от нас първите две песни от Confessions Tour. Моли публиката да си запази крясъците за концерта и виждаме как се гради поп шоу. Вече на сцената, тя показва малко умора и много професионализъм. Дали язди танцьор-кон, пее разпната на кръст или танцува облечена като Джон Траволта под звуците на АББА, се вижда, че макар и на 48, концертът й все още е предизвикателство към всичките й колежки на по 20 години, които са дръзнали да се качат на сцена.

6. George Michael pre - show



Няколко десетки хиляди души са се събрали в очакване на една легенда. След 25 години кариера човекът глас най-сетне е на българска земя. И чакането си заслужаваше.

7. George Michael в София



Той пее без нито една фалшива нота, без трепване на гласа, с много емоция и много красота в гласа. Обгърнат от светлина и мултимедийно шоу, той се усмихва непрекъснато и дава на феновете си някои от най-големите си хитове - тоест някои от най-големите хитове в поп музиката. Той е Джордж Майкъл и аз го видях на 2 метра от себе си. Въпреки странната 20 минутна пауза, споменът за този концерт винаги ме кара да се чувствам добре. Благодаря ти за емоциите, Джордж.

8. Kylie, кучко!



Три факта за Кайли Миноуг. Първо: тя е много по-красива на живо. Второ: тя пее много по-добре, отколкото може да си представите слушайки записите й. Трето: определено няма как да ви е скучно по време на нейните концерти.

9. Lenny Kravitz или как видях музиката



Лени Кравиц е музикант. Истински. От онези, от които изкуството просто струи. Трудно ми е да опиша какво изживях заедно с хората около мен в онези два часа, в които бяхме увлечени от извънземната мощ на този човек, който ни накара да забравим всичко останало и да се потопим във вихъра, който представлява тази музикална стихия. Ще повторя при първа възможност!

10. Пак Madonna - Дюселдорф, Атина, септември 2008



Какво да се прави, пристрастяващо е.

12 октомври, 2008

Италианска афера

Нравите на хората в нашата държава започват сериозно да ми писват. Поредният изблик на комплекси от наша страна изригна като вулкан снощи на националния ни стадион. Причината: присъствието на 50-ина италиански фена, дошли да подкрепят своя отбор в мача за квалификации за световното първенство. Според регистрирани в сайта hooligans.bg:

"Италианските ултраси продължиха с бруталните си изцепки и запалиха откраднатото българско знаме, което свалиха от оградата на сектор "Г" преди срещата. Феновете на ЦСКА реагираха веднага и хвърлиха мощни бомби към тях, но полицията влезе в сектора и опита да разтърве разразяващото се меле.

Още има се възхищваваите и им правете минети !

КУР за ИТАЛИЯ"


Интересно е че у нас полицията не взима мерки срещу подобен род хулиганства, а оставя с тях да се саморазправят феновете по най-свинския начин.


Логото на сайта hooligans.bg, който прокламира футболното хулиганство с лек националистически оттенък

Много искаме да ни приемат като пълноправни членове на ЕС и се сърдим на леко пренебрежителното отношение, с което на запад гледат на нас. Миналата година имаше възмутени, че италианският политик Филипо Пенати поиска визи за българите в страната му, въпреки членството в съюза. В същото време обаче не се свеним да изливаме агресия върху напълно непознати, без основание, или пък с жалкото основание, че за момента май-май нямаме много шанс да се класираме за първенството. Но имаме всички основания да влезем в новините - пак с негативен оттенък към нас. Показателно е, че ако изпишете "хулигани" в галерията на гугъл, първите няколко десетки снимки са почти изцяло посветени на футболните фенове.


Футболната агитка "Ariana Boys". Снимка: hooligans.bg

Подобни спортни запалянковци има навсякъде. Мерки срещу тях - също, макар и в България те да са с по-скоро пожелателен характер. За мен проблемът е, че това е просто поредният пример, в поредица от хиляди, че у българите кипи агресия, която не ни прави чест, и като цяло сме комплексирани, недружелюбни и нецивилизовани. Все повече заприличваме на някакво проскубани, озлобени и диви аборигени, попаднали в цивилизацията - и колчем някой се приближи към нас, започваме да ръмжим. После се чудим защо ни искат затворени в клетки.

09 октомври, 2008

"Циркаджийският" гаф на Станишев

Премиерът слиза по стълбите с усмивка. Плясва с ръчици и посреща представителите на опозицията, понесли подписка за неговата оставка под формата на самодейни "заповеди за уволнение". Репликата, с която министър председателят се обръща към своите опоненти влиза във всички новини: "Здравейте, циркаджии!"

Здравейте, господин Премиер.

Няма да коментирам състоятелността на тази подписка, нито смисъла от нея при редовни избори само след няколко месеца. Това, което не може да остане без коментар обаче, е маниерът на господин Станишев, маниер на говорене, на поведение, на политическо държане. В тази подписка са участвали реални хора, и отношението, вложено в думата "циркаджии" автоматично се пренася към тези, които са се включили в нея. Тоест премиерът нарича част от народа си с тази дума.

Опозицията погрешно изтълкува просволутата реплика като изпускане на нерви. Няма такова нещо. Тази очевидно не изпусната, а репетирана фраза, е цинична именно заради впечатлението, че е твърде неоригинална проява на оригиналност, при това в година, в която решенията и реакциите на правителството меко казано могат да се обозначат именно с термина "циркаджийски". Списъкът с гафове, решения, намирисващи на корупция и нагла демонстрация на безотговорност от страна на господин премиера и неговия екип, е твърде дълъг, за да бъде цитиран. Демек клоунът се надсмива над клоунадата. В цялата тази циркова фиеста ще вземе да се окаже накрая, че шутът е заел най-важния стол в държавата, а на останалите хич не им е до смях.

Ясновидците се завръщат



"Ясновидци 2: В зоната на здрача" се нарича вторият сезон на реалити шоуто, което стана едно от най-гледаните предавания в България за 2008 година. Новите епизоди ще започнат да се излъчват през януари.

Войната в тоалетната

Българският футбол отдавна мирише на кенеф и като че ли именно в тоалетните е най-точното място за развихряне на войната между агитките у нас. Предлагам ви поглед върху вратата на току-що ремонтираната полуобществена тоалетна. Тя се намира в известно телевизионно студио, където се правят някои от най-гледаните предавания в България - включително и такива, които критикуват футболното хулиганство:



(Натиснете с мишката върху снимката, за да я видите в реален размер)

06 октомври, 2008

Depeche Mode идват отново!

Мечтите са много хубаво нещо, особено когато се сбъдват по два пъти. Когато през 1993 чух за първи път цял албум на Depeche Mode знаех, че слушам една отнай-великите групи в историята. Мечтаех си един ден да ги видя и чуя на живо - и се случи през 2006 година, когато те разтърсиха София и феновете с наелектрезиращият си концерт на българска земя. Явно впечатлени от публиката, която знаеше всяка изпята песен, те се завръщат у нас следващата година - на 18 май 2009 и при това ще пеят на националния ни стадион! На печелившите (сред които категорично съм и аз) - ЧЕСТИТО!


снимка: mp3.bg

P.S. из чат с колежка:

[15:45:14] nik каза: сега си пускам целия концерт
[15:45:17] nik каза: ох, или дивидито
[15:45:19] nik каза: а трябва да работя
[15:45:25] nik каза: абе няма да работя
[15:45:28] nik каза: амахааа, ще работя
[15:45:32] nik каза: ще си слушам депеш
[15:45:37] nik каза: през нощта ще работя
[15:45:41] nik каза: сега съм зает
[15:45:42] nik каза: с това:
[15:45:47] nik каза: ААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА!

29 септември, 2008

Big shit!



Новият "Биг брадър" доказва, че в тазгодишния телевизионен сезон битката ще е на живот и смърт и непозволени средства няма. Лошата новина: нивото. Ако "Dancing Stars" на бТВ има значителни пропуски, но все пак отговаря на очакванията на една определена и немалка аудитория, Нова буквално си смъкна гащите и почнá да играе мазна тв чалга в патетичен опит да привлече аудитория. В името на това да докажат, че могат да се оправят и без екипа, създал предишните сезони на реалитито, продуцентите на Big Brother заложиха на отлична концепция в отвратителна реализация. Ако целта им e била да покажат, че България има ресурса да разполага със собствено freak show, експериментът им е успешен. Какъв обаче е смисълът от подобно "нещо", не е много ясно. Сигурно има някаква идея в това есенцията на простотията, полепила немалък процент от българите, да бъде извадена на показ в концентриран вид, но тъй като не виждаме опозицията на тези хора, видът, вкусът и мирисът на крайния продукт твърде много напомня на гнойна пъпка, изтисквана всяка вечер. Не, мерси!

22 септември, 2008

100 години независимост на България... and who cares?



Днес е велик ден в историята на страната ни, защото отбелязваме 100 годишнината от едно събитие, което по важност може да се мери само с няколко други за цялата ни хилядолетна история. И на никого като че ли не му пука. Извън протоколното отбелязане и фалшивите усмивки на политиците, които ходят на разните му мероприятия от предизборни и pr подбуди, във въздуха не се усеща атмосферата на празник. Като че ли за повечето хора това е просто поредния по-дълъг уикенд за тази година, в който най-сетне почват "Dancing Stars" и "Big Brother". Какви ли са причините за това? Дали вече толкова сме намразили държавата си, че не умеем да оценим важните моменти в историята на държавността? Дали все още 45-годишното промиване на мозъци не е изличено от съзнанията ни - все пак по времето на комунистическия режим такива "дребни" поводи като Санстефански договор или незавсимост не се отбелязваха. За сметка на това празнувахме октомврийската революция на друга държава... Причините може да са всякакви, но днешната апатия за пореден път ме убеждава, че ние сме родолюбци само на едно много ниско, дори низко ниво - когато става дума да се изсерем на някой стадион, подкрепяйки български отбор, да организираме жалки националистически групички с абсурдни идеи или да се тупаме в космати гърди, че сме "най-умни след евреите" или "много по-готини от ония тъпаци американците". В Америка денят на независимостта е един от най-важните празници всяка година. При нас е просто почивен ден в повече. Е, кои ли са тъпаците?

20 септември, 2008

Гигантизъм (или "О, топло, къде си"?)

Увод. Събота. Почивен ден. Ден за отмора и забавления, ден, след който не следва цяла една дълга работна седмица. Ден за спокойствие. Но не би. Два гиганта се намесиха в живота ми тази събота, за да го разнообразят – да не би нещо да ми доскучее.

Гигант 1. ЧЕЗ. Около 14 часа токът спира. При опит да разбера какво се с случило, нервна представителка на компанията ме информира, че съм първият, който се е обадил, така че авария не ще да има. Намеква, че може би не съм си платил тока. Платил съм го. Иска да провери. Нямам бележка под ръка, с която да й продиктувам абонатния номер и да ДОКАЖА това, така че госпожата ми казва, че не може да ми помогне. Проверявам как е при съседите – ток няма. След известно време от компанията явно осъзнават, че съм си платил сметката, и причината е другаде. В опитите си да решат проблема, от ЧЕЗ изпращат екип. Резултатът – дискотека по обяд. Електричеството започва да се появява и изчезва на равни интервали от по няколко секунди. Следва нова схема – 10 секунди има, 10 минути няма. Започвам да залагам колко уреда ще изгорят в блока. Чакам резултатите.

Гигант 2. Топлофикация. В същото време ме чака нова изненада, дебнеща ме в тъмната баня. Няма и топла вода. Ама никак. От чешмата тече лед. Звъня в топлофикация. Никой не вдига. Намирам някак телефон на аварийна служба. Вдигат. Нямат информация за авария. Топла вода за мен също нямат. Поне не ме питаха дали съм си платил парното. Остава плахата надежда, че това не е следствие от безумната политика на дружеството да спира водата тук и там, защото някои не си били платил сметките. Тази политика ме доведе до смях на глас преди няколко дни, когато чух за нея по новините. Сега ми се плаче. Идеята, че като не можеш да си събереш дълговете и да накажеш тези, които са те окрали и проблемът се решава като накажеш онези, които са били коректни, е по-абсурдна дори от телефонистка на ЧЕЗ. Все едно някой съсед на шефа на топлофикация да извърши убийство, но понеже няма как да го хванат, да вкарат в затвора директора на дружеството. Все пак някой трябва да бъде наказан. Интересна логика, за която искрено се надявам, че ще доведе до вълна от съдебни дела. Не виждам по какви съображения един човек трябва да понесе последствията от безотговорността на друг.

Епилог. Пиша тези редове на лаптопа си. Батерията му зачезва. Не знам кога и дали ще се появя отново. Очаквам всеки момент да спрат и студената вода. Мобилният телефон също ще умре по някое време, но няма къде да го заредя. Знам, че за някои не е задължително, но лично аз предпочитам по възможност да се изкъпя веднъж-дваж, преди да се появя в обществото. Дано имам шанса. Искам да благодаря на БТК, че още не са ми спрели телефона. Засега. Пожелайте ми успех.

P.S. В момента има нова схема за тока. Половин секунда има, 15 минути няма. Надявам се инсталацията да издържи. Амин!

11 септември, 2008

Ммммммммммм, Мадона!



Има поп концерти. Има рок концерти. Има концерти, на които се свири, такива, на които се пее, и други, които са като малки театрални спектакли. И над всички тях стои едно-единствено шоу – шоуто на Мадона. Жената, която превърна живото представяне на песни в невъобразима смесица от почти всички изкуства, е отново на турне. И аз бях там, и аз пях, и аз гледах, и съм тук, за да ви разкажа какво и как се случи по време на горчиво-сладкото “Sticky & Sweet”, с което Мадона реши да превземе света тази година.



Най-важното, което трябва да знаете за Мадона е, че тя разполага с дух на прастар боец в тяло на млад воин. Чисто физически спектаклите й са предизвикателство за който и да е олимпийски атлет и днес, попреминала 50-те, тя е във форма, която доказва, че все още има изобилие от материал в старото материално момиче. Да се добереш до някой от извънземните й спектакли също не се разминава без усилия. Първо, билетите й продължават да се разграбват по целия свят и шансът да докопаш някой от тях е сред по-старите музикални пазари, които вече не изпадат в бясна истерия, задето госпожа Ричи е решила да посети страната им. Така аз и впечатляваща група приятели и познати се сдобихме с билети за представлението й в Дюселдорф на соленичката цена около 120 евро за парче. Тоест удоволствието да гледаш Мадона на живо излиза средно по евро на минута. Колко е струвало на онази част от фанатичната й фенска маса, която пътува из цяла Европа заедно с нея, е трудно да се изчисли.


Нощен студ...


...и дневен пост пред LTU arena.

Опашките пред стадионите, на които пее, обикновено започват да се редят от предишния ден под формата на импровизирани лагери и в тях хора от всевъзможни националности. В нощта, предхождаща концерта пред LTU arena в Дюселдорф, можеха да се видят и немци, и французи, и испанци, и гърци, и аржентинци, и австралийци, и холандци, и руснаци, и стабилна българска агитка. След нощен студ, утрешен пек и дискомфорта от часове висене пред загражденията нашата агитка най-сетне хукна към сцената, с цената на няколко падания, скъсани панталони и мигновени морални дилеми от типа “дали да погледна към съборената на земята непозната или просто да я прескоча”. Прескочих я.
Настанени почти комфортно на метри от първия ред, изтощени от липсата на вода и нечовешката жега, остана една задача – да се приближим максимално към сцената, за да видим възможно най-добре шоуто на годината. Германците са хора кротки и наивни и не беше трудно в шеги и закачки да прередим няколко реда и да се озовем на метър от сцената. Повярвайте ми, на нея имаше какво да се види.



Sticky and Sweet е почти лишено от политическите послания, които вълнуват Мадона напоследък. За сметка на това я видяхме в може би най-добрата й форма от години насам. Тя просто не се спря – размазваща поп сила, изтъкана от песни, танци, свирене на китара и закачки с публиката. Още с откриващото Candy Shop Мадона – във фрак, с бастунче в ръката, за което Денди би извършил няколко убийства, седнала върху кичозен трон, не остави съмнение кой води парада. Танцувайки във вихъра на Beat Goes On, развяваща китарни рифове на около метър разстояние по време на Human Nature или размахвайки ръце по онзи добре познат начин във футуристичната версия на Vogue, посланието е ясно – Мадона си е тук точно както през последните 25 години и още дълго ще се навърта наоколо.
Докато гласовите възможности на Мадона са ограничени (въпреки безспорната еволюция във вокалите й), то концепцията й за шоу следва една проста, но гениална формула – да раздразним всички сетива, за които се сещате по оригинален и интелигентен начин. И го може, мамицата й. След откриването последва лъстива видеоинтерлюдия с Мадона в ролята на ебаси секси боксьорката, докато на сцената няколко танцьора изпълняваха нещо средно между танц и боксов мач.



Втората част от спектакъла започва с обновен микс между денс класиката Into The Groove и поп експлозията Jump, по време на които Мадона скача безгрижно на въже на фона на рисунки на класика в поп арта Кийт Херинг (последовател на Уорхоу и между другото стар любовник на Мадона.) По време на новата She’s Not Me пък Мадона си прави нещо като авто- tribute, танцувайки между свои двойнички и накрая разглобявайки ги на парчета. Music пък бе съчетание от класически поп танци, и в този момент никой от трийсет и петте хиляди зрители не стоеше на едно място. Music makes the people come together пее Мадона от сцената и всички наоколо явно й вярваха.



Най-силната част от турнето беше “циганската” секция. Започва с магичната версия на Devil Wouldn’t Recognize You, по време на която Мадона, полегнала върху пиано и с готическа черна рокля, е затворена в мултимедийна клетка. Отдалече изглежда все едно е във вихъра на особено красива буря и пее като за последно. Накрая съблича роклята, само за да се превъплъти в нещо като руса и особено пластична Кармен, помитаща сцената с ромско-румънска версия на La Isla Bonita, отпиваща шотчета на фона на циганската Doli, Doli (моментът, в който буквално можехме да я докоснем) или изпълнява You Must Love Me от филма “Евита” по начин, който може да запуши устата и на най-големите критици на способността й да пее.





Финалът на концерта бе микс от неочаквани версии на класики като Like a Prayer, Ray of Light и Hung Up и новите 4 minutes и Give It 2 Me. Два часа брилянтен спектакъл минаха като двадесет минути. Видяхме Мадона дива, загадъчна, мяткаща се по сцената и свиреща кротко на китара, но никога отегчаваща или уморена. С поп спектаклите си тя вдигна летвата твърде високо и май е единствената, която успява да я надскочи. На 50 от метър и половина, тя е драстично по-красива от всичко, което сте виждали по клипове и снимки и очевидно се забавлява с това, което прави. За това когато се чуе, че Мадона ще тръгва на турне отново, е сигурно, че и аз ще съм там.


Снимки: m&m forum. Натиснете върху тях, за да ги видите в пълен размер.