27 септември, 2009

"Clarvâzâtorii"

След двата сезона на "Ясновидци" у нас паранормалното шоу завладя и румънския ефир, отново създадено от българския екип. Първи поглед към първи сезон на "Clarvâzâtorii":

video

08 септември, 2009

20 политически години

Двадесет години по-рано на тази дата се подготвят последните чествания на 9 септември. Разбира се, в днешния ден през 1989 година малцина знаят и могат да прогнозират, че само след 2 месеца ще рухне един свят, граден в продължение на почти половин век. Последваха 20 години, в които начинът ни на живот и мислене ни се променяше понякога всекидневно. Бях на 11, когато настъпи Промяната. Израснах в най-непредвидимите, най-жестоките, най-странните години от новата ни история. Ето защо реших, че си заслужава усилието да дам своя поглед към различните аспекти на тези 20 години. Започвам с двадесетте най-ключови (според мен) политически събития на този период, позволявайки личната си оценка за някои от тях.

1990. Съюзът на демократичните сили и началото на прехода. След 45 години на практическа еднопартийност в България СДС бе символ на това колко различно вече е всичко. Създаден в самия край на 1989 година, съюзът е съставен от множество и разнородни формации, а именно: Клубът за гласност и демокрация, Сдружение "Екогласност", Конфедерацията на труда "Подкрепа", Независимото дружество за защита на правата на човека, Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клубът на незаконно репресираните след 1945 г., Независимото студентско дружество, Движение "Гражданска инициатива", БРСДП (о), БЗНС "Никола Петков". Малко по-късно в него се включват Радикалдемократическата партия, Зелената партия и Демократическата партия, Новата социалдемократическа партия, Обединеният демократичен център, Демократичният фронт. Различията помежду им в не много близко бъдеще ще предопределят разпада на СДС, но през 1990 това бе съюз по-скоро на идеята за обновление, отколкото на общо разбиране за нещата. Както президентът Желев правилно прогнозира, СДС се разпадна, а политическите му отломки още плават с различна тежест в общественото пространство. Днес СДС е просто име на малка партия. През 1990-та означаваше алтернатива… и демокрация. По времето, когато СДС събираше стотици хиляди хора по площадите аз бях на 12. Не разбирах пълноценно какво става, но бях наясно – нещата ще се променят. Само че нито аз, нито някой друг в държавата си даваше сметка как точно ще стане това…

1991. Призивите на Димитър Попов. В годината на новата българска Конституция в нея се говори за свобода, равноправие, частна собственост и независима съдебна власт. В моето съзнание обаче като спомен стои най-вече една случка във варненските Хали – най големият магазин, в който бях стъпвал. Един ден една комшийка изтича и се провикна, че са “пуснали кайма”. Баща ми и аз отидохме веднага до магазина по простата причина че наличието на каквото и да е месо на трапезата беше малко вероятно… защото не се продаваше. В халите имаше стотици хора, настървени за така рядката стока. И тъй като наличния “деликатес” беше в много по-малки количества от изсипалите се клиенти, продавачката започна да мята каймата из тълпата. На касата плащаше онзи, който бе успял да докопа месото – ако не го набият в опит да му го вземат. Днес, когато по думите на един автор всяко квартално магазинче прилича на кореком, ситуацията “имам пари, но няма за какво да ги дам” изглежда немислима. Скатавани с десетилетия наред в банки (и по-често под дюшеци), парите бяха в ръцете на хората. Не задълго. В същата тази 1991 година магазините се напълниха, хората хукнаха да купуват, министър-председателят Димитър Попов отправи призива, с който остана в историята – да не купуваме. Гласът му не бе чут. И всички знаем какво последва.

1992. Желю Желев и “Боянските ливади”. Малцина са политиците на прехода, които заслужават адмирации и за мен Желю Желев е един от тях. Ако в онези години управниците се вслушваха повече в прогнозите и съжденията му, нещата днес щяха да са различни. 1992 година започва с встъпването му в длъжност, след като се превръща в първият демократично избран президент на България. През лятото на същата година той прави изказване, останало в паметта на хората като “Боянските ливади” заради мястото, на което е изявено. В него Желев заявява, че СДС като партия на прехода вече трябва да изчезне и отправя остри критики към всички водещи институции в България. Това му коства всякаква подкрепа от партията, за чието съществуване той има значителен принос и се стига дори до публично изгаряне на книгата му “Фашизмът”, заради която е признат за един от малкото автентични дисиденти по време на тоталитаризма. Желев устоява на атаките и успява да изкара целият си мандат. Днес, въпреки все още противоречивото отношение към него, той е един от малкото, които съумяха да запазят достойнството, морала и смисленото си поведение след края на активното му участие в политиката. Мисля, че тепърва ще си даваме сметка за значимостта на неговата фигура.

1993. Беров и първият “експертен кабинет”. Идеята, че преходът е “прецакан” и е нужно правителство, съставено от експерти сигурно е звучала революционно по-малко от четири години след Голямата промяна. И революционни размествания в общественото пространство действително се случиха – но може би не така, както всички очакваха. Управлението на Беров даде старт на обезценяването на парите, ежедневната регулация на цените на бензина, приватизацията, която някак се превърна в най-мръсната дума на прехода и триумфът на “мутренските групировки” над обикновените хора. През 1993 година започва победоносното шествие на мнимата демокрация, която превърна провинциални спортисти в милионери, а професори в клошари.

1994. Желязната лейди и футболният триумф. Пет години след последния 9 септември в България има широк достъп до нещо много важно – информацията и свободното й интерпретиране. Други основни придобивки на демокрацията обаче все още не са постигнати. По времето на Любен Беров управляващата върхушка е сполетяна от неочакваното щастие българите да намерят отдушник от напрежението на прехода. Неочаквано за всички, включително и за самите тях, футболистите от националния ни отбор стават четвърти на Световното първенство в САЩ. За първи път от години хората не са “сини” и “червени”, не се пее “развод ми дай” и не няма делба на “ваш’те и наш’те”. Футболните успехи не успяват да хранят илюзиите на българите дълго и през есента Беров си отива, а президентът Желев назначава за служебен премиер поредната Голяма надежда – Ренета Инджова. “Желязната лейди” става първата жена на министър председателския пост и се оказва, че това е единственото, с което ще остане в историята.

1995. Жан Виденов и сигурността на хората. В началото на годината държавата се оглавява от правителство, което ще стане нарицателно за прехода. Ако през тези 20 години имаше дъно, то бе ударено през 1995-1996 година. Най-страшното в това време не са вече поизпразнените джобове на хората, нито вече поразграбената държава. Проблемът бе чувството, което се бе вселило у всеки – и син, и червен, и безпартиен. Чувството на страх, чувството на беззаконие, усещането, че каквото и да направиш то може да ти бъде отнето насила, откраднато. Появиха се хората с анцузи и мобифони, които открито управляваха с методите на терора. За това дали властта е безсилна да се справи с този проблем или е самия му създател и до днес се водят спорове. Аз лично съм убеден във второто.

1996. Банковите фалити и убийството на Андрей Луканов. Това бе годината, в която бях приет за студент в Пловдив и изведнъж се оказах в позиция със собствен месечен бюджет. Лошата новина бе стойността му, която намаляваше ежедневно. В самия край на годината слуховете за банкови фалити и финансова нестабилност превърнаха повсеместния страх в истерия… и мизерия. Магазините се оказаха с празни щандове за първи път от “Лукановата зима” насам, с една съществена разлика. Вече нямаше пари. В крайна сметка се оказах в позицията да разполагам с 300 лева на ден. Един хляб струваше 450. Резултатът: дневното ми меню включваше половин хляб… и толкова. Издълбавах средата – тя ми бе основното ястие, а кората – десерт. На всеки три дни можех да си купувам и вафла. Не бях единствен – мнозина мои колеги трябваше да избират между хляба и няколко цигари на ден. Малко преди да стигна до това положение бе застреляна ключовата фигура на прехода – Андрей Луканов. Символично или практически, това сложи края на една епоха.

1997. Стефан Софиянски и МВФ. Софиянски и Международния валутен фонд са две понятия на българския преход, към които и до днес няма еднозначно отношение. Усмивката на Софиянски му спечели симпатиите на гласоподавателите за значително време, докато не се разбра, че усмихвайки се, Софиянски загадъчно забогатява… и после бива признат, по собствените си думи, за единствения “доказано некорумпиран политик в България.” При всичките съмнителни моменти в репутацията му, Софиянски се оказа първият от поредицата премиери, които свършиха сериозна работа и вкараха страната в понятия като “нормално”. По същата логика Международният валутен фонд, към който се отправят сериозни критики и у нас, и отвън, стана необходимото зло, което прекрати вечните йо-йо движения на валутния курс на лева. И най-критичните обаче трябва да признаят, че онази най-ексцентричните години на преход приключиха именно през 1997-ма.

1998. Иван Костов и проевропейската ориентация. Едва ли има по-противоречиво приемана фигура от средите на СДС от тази на Иван Костов. И до днес той отношението към него достига невероятни полюси. Така или иначе при него се затвърдиха два процеса – устойчивостта на политическите кабинети и икономическия растеж, от една страна, и различната по измерения и оригиналност вълна от корупция от страна на “избраниците на народа”. Лично за мен обаче най-голямата заслуга на правителството на Костов е поставянето на стабилни приоритети пред България, сред които членство в НАТО и Европейският съюз. В последствие ще се окаже, че това са първите цели след 1989 година, които успяха да обединят различните партии.

1999. България и мястото й в световната политическа карта. За всички е ясно, че страната ни не е икономически, политически, културен или спортен фактор в днешния свят. Постепенното й нормализиране обаче я направи неотменима част от същия този свят. Легитимирането на страната започна с посещението на Бил Клинтън и продължи с участието й или подкрепата в различни международни военни операции, започвайки с войната в бивша Югославия. Доколко съм съгласен с всички тях, е отделен въпрос. За съжаление 1999 година постави и началото на поредният международен казус, свързан с тъмната слава на България, подклаждана от спомена за атентата срещу Папа Йоан Павел II и убийството на Георги Марков. Седмината български медици, задържани в Либия щяха да се превърнат в темата, с която най-често се свързва страната ни през следващите осем години – с противоречиви коментари. Неадекватната реакция на политическия елит предпостави всичко, през което минаха българските граждани, обвинени в масова зараза на деца. Развръзката беше щастлива, но цената за това – висока. И платена от чужди държави и няколко български медицински сестри.

2000. Падането на визите. Днес малцина могат да си представят какво е да не можеш да напуснеш собствената си държава… или да можеш, ама да коства толкова много усилия. Падането на визите за пътуване в повечето европейски държави беше най-важният знак, че в България нещата най-сетне са тръгнали в генерално добра посока. Лично за мен това се превърна във възможност да отида и разгледам…, а както сигурно знаете, в добрата стара Европа има какво да се види.

2001. Тежестта на царската корона. Поредната митична фигура в българската история дойде и се срути. Въпреки всичко обаче не може да се отрече, че Симеон Сакскобурготски промени изцяло политическата система в България – за добро или лошо, още не е съвсем ясно, поне за мен. Появиха се нов вид политици, хора от ново поколение – с всичките им недъзи, грешки, постижения и провали. И все пак да не забравяме, че ключови в близкото бъдеще фигури като Меглена Кунева и Бойко Борисов са продукт именно на НДСВ.

2002. Георги Първанов и президентската институция. Първанов май-май стъпи в президентството в началото на 2002 година по-скоро заради чужди грешки, отколкото заради собствените си качества, но въпреки еквалибристичните му разбирания за политически възгледи би трябвало да му признаем умението да печели две неща: обществено доверие и властово влияние. Така през 2002 година Първанов се превърна от председател на опозиционна партия в една от най-влиятелните фигури в държавата. И в първият държавен глава с два последователни мандата. Ако се съди по поведението му в последните години, когато слезе от поста това далеч няма да означава, че ще слезе и от голямата политика.

2003. Синият залез. Когато през 2001 Иван Костов, оглавявайки СДС изгуби фрапантно изборите, това постави началото на един предизвестен разпад. Първо от сините анали на “Раковска” си тръгна Софиянски, после самият Костов напусна СДС – която самият той превърна в партия няколко години по-рано. Един по един някогашните колоси на “синята идея” формираха къде по-забележими, къде съвсем миниатюрни партийки, а последните мохикани като Петър Стоянов и Надежда Михайлова рухнаха от фалшивите си пиедестали. Костов взе, че се обиди и мълча пред медиите чак до 2003 година. После като проговори се оказа, че никой вече не иска да го слуша. Неговата собствена ДСБ така и не успя да се наложи като сериозна и силна опозиция в два поредни парламента с пълен мандат и днес, дори “обединена” със същото онова СДС, от което се отцепи, няма значително влияние. Оттогава някогашните самоопределящи се като единствени демократи в България се сриват бавно, мъчително и понякога унизително. Нови възходи за тях лично аз не съзирам.

2004. България в НАТО. Когато на 23 юни 1990 година Соломон Паси заговори за членство на България в Северноатлантическия алианс политическите му съратници погледнаха скептично на идеята, а политическите му противници направо го обявиха за чисто луд. 14 години по-късно Народното събрание на Република България ратифицира Северноатлантическия договор, а Паси плака пред камерите на световните телевизионни канали. Това присъединяване постави България в нова позиция като държава. Позиция, която понякога изисква горчиви решения. И все пак – правилната позиция.

2005. А така! Това беше заглавието на корицата на списание ”Тема” седмица след изборите за Национален парламент. В тези избори за първи път се оказа, че в Народното събрание могат да попаднат партии и личности, за които допреди година това бе абсурдно да се допусне. И без това с идването на Царя на скамейките се появиха манекенки и квартални лелки. Четири години по-късно обаче Волен Сидеров и “Атака” изненадаха всички, качвайки с по процент доверие на ден в седмицата на вота и в крайна сметка се наместиха в парламента. Първоначалните медийни реакции бяха почти истерични, а Волен затвърди опасенията, като нарече в първия работен ден колегите си депутати “стадо грухтящи прасета”. Колкото и странно да изглеждаше това на пръв поглед, присъствието на “Атака” се оказа добра илюстрация за това колко много се е променило обществото и отношението му към политиката. Сидеров така и не успя да поведе народните маси към собствената си представа за България, но национализмът в различните му проявления намери място на политическата сцена. И колкото и ненормално да изглеждаше все това на пръв поглед, всъщност подобни личности и формирования са част от една функционираща вече демокрация.

2006. Тройната коалиция или как управляват орел, рак и щука. В името на “националните цели и благоденствие” невъзможното се случи – бившите комунисти, бившите репресирани от възродителния процес и бившия цар на сегашната Република си стиснаха ръцете през лятото на 2005-та година. После очаквано се оказа, че цели и благоденствие наистина са добри мотиви, но лични, а не обществени. За ползите и вредите от това управление може да се говори много, то постигна няколко важни политически резултата. Първо, за първи път се оказа, че макар и абсурдна, една широка коалиция е възможна. Второ, НДСВ отиде там, където си й е мястото – в небитието и завинаги. Трето, БСП изкара първият си пълен мандат без диктатура, проведе политиката на опозицията под немощното дюдюкане на последната и в партията най-сетне настъпи по-сериозно разделение… което в най-добрия случай ще доведе до формирането на две различни и доста по-смислени политически субекта. Накрая, ДПС се превърна в партията-демон, а Доган за първи път спря да се държи съвсем адекватно. Резултатите от всичко това тепърва предстоят.

2007. България в Европейския съюз. Години наред всичко, което не се харесваше на електората, се оправдаваше по един-единствен начин – трябва да стане, иначе няма да влезем в ЕС. И в крайна сметка се случи – България постигна нещо немислимо само две десетилетия преди това и, по думите на Филип Димитров, се оказа най-бедната и неуредена държава в най-богатото и уредено общество в света. Ползите от това членство далеч надхвърлят свободното пътуване из съюза и тепърва предстоят. Но най-важното е, че с този акт България окончателно определи своето развитие в посока, която много харесвам.

2008. Меглена Кунева и европейското признание. В самия край на годината България бе обявена за Комисар на годината и номинирана за Европеец на годината. Това е изключително постижение на представител на държава, приета с компромис в Европейския съюз само две години по-рано. Кунева се утвърди и в родината си, известна с ненавистта си към власт имащите. При това е позната като човек, който умее да се държи изключително удачно и като политик, и като общественик, а инициативите й в областта на правата на потребителите имаха световен отзвук.

2009. Бойко Борисов и големите очаквания. Все още не е ясно дали образът на Бойко Борисов ще да е “голяма надежда”, новият “въздух под налягане” или най-сетне ще се окаже начело на първото демократично правителство, което не се асоциира немедленно с думата “корупция”. Членовете на неговия кабинет будят противоречиви реакции, но въпреки пиперливия език на Симеон Дянков засега нямат фрапантни нелепици. Нещо, с което всеки от прежните кабинети трудно можеше да се похвали. Въпреки, че Бойко Борисов често е обвиняван в авторитарност подобни твърдения всъщност са много по-малко обосновани, отколкото за мнозина други, заемали поста на министър-председател преди него. И засега както собственото му политическото поведение, така и това на ГЕРБ е напълно адекватно.

01 септември, 2009

Довиждане, "Здравей България"



Милен Цветков отдавна не е това, което беше, просто защото се изчерпа. Докато в "Часът" все пак някак умееше да поддържа смисъла на собственото си телевизионно съществуване, в "Здравей, България" съвсем увяхна. Още с втория си работен ден от новия сезон обаче той, Лора Крумова и техният екип редактори, очевидно напечени от августовско слънце, удариха дъното. Тази сутрин предаването завърши с изключително вълнуващата, важна и интересна тема за отношенията между двама от простаците, част от най-неуспешното четвърто издание на Big Brother. Сред викове, пищене и диалектни крясъци създанията занимаваха поне десет минути зрителите с някакви битови неуредици. Наличието на тези два абсурдни индивида, чието съществуване няма абсолютно никакво отношение към ежедневието на хората, беше, ако трябва да съм умерен, излишно. Не виждам по какъв начин тените измислени "проблеми" касаят всеки извън собственото им обкръжение, та на това се отделя телевизионно време в предаване с претенции като "Здравей, България", Предаване, на което с удоволствие ще кажа "Чао!"