29 октомври, 2009

Шумотевици в Парламента



Станишев и Доган с пълна газ в посока обратна на Парламента.

Вчера Народното събрание прие декларация, с която "морално осъжда" редовното неприсъствие на Сергей Станишев и Ахмед Доган в тази най-висока държавна трибуна. Глупаво и излишно, бих казал. От подобни инициативи смисъл просто няма - само се вдига шум по медиите, които с охота захапват поредния скандал, лишен от каквато и да е съдържателност. Тази сутрин в сутрешния блок на Nova представители на ГЕРБ, Атака, ДПС и БСП бяха поканени да "дискутират" декларацията - това така съществено и значимо събитие. Разбира се, при наличието на Лъчезар Иванов дискусия не се получи - "разговорът" по-скоро звучеше като заседание на маймуни по повод наситеността на жълтото в кората на някои банани - много шум и малко съдържание. Забележителни обаче се оказаха псевдо доводите на господата от опозицията за отсъствието на двамата им лидери от парламентарната зала. За работата в Парламента се чуха определения от типа на "натискане на копчета и говорене на глупости". Ако това е представата на БСП и ДПС за работа в Народното събрание, би следвало те да не издигат свои кандидати на следващите шарламентарни избори - или пък да пратят в залата някои по-шумни дечица, които да натискат копчета и крещят вместо тях. Със сигурност ще ни струват значително по-малко средства.

След като политици като Станишев и най-вече Доган смятат, че са по-полезни на обществото извън Парламента, защо са се кандидатирали да влязат в него? Политика може да се провежда и извън тази трибуна - тогава защо непремено трябва да са част от нея? Няма човек в държавата, който да си ходи на работа когато иска под предлог, че там не се върши нищо смислено. Не разбирам с какво гражданите Доган и Станишев имат по-големи права от всички останали. Само че това не бива да се бори с декларации, а с правилата, които са валидни във всяка една служба - и държавна, и в частния сектор.

Разбира се и тази патаклама ще мине и отмине... И ни Доган ще се весне преди първия обречен вот на недоверие, ни Станишев ще озари с така яркото и да значимото си присъствие парламентарния живот. Жалко само, че времето, което отиде нахалос за цялата тази безмислица, не се използва за нещо по-резонно.

27 октомври, 2009

Искам, но не давам

В последните седмици изглежда, че значителна част от усилията на правителството са насочени да се регламентират всички възможни дейности страната. И правилно. У нас всеки има високи изисквания към държавата, но се стреми да направи всичко възможно, за да я ощети когато и както може. В страната, в която няколко поколения са възпитавани с "Андрешко", подкупите и корупцията са едновременно най-мразените и най-често срещаните явления. Със същата страст, с която народа псува лошите политици, които сам избира, същият този народ прави всичко възможно да лиши управляващите от това да провеждат добри политики - с криене на данъци, избягване на санкции, работа в сивия сектор. Иначе искаме - по-добри пътища, по-зелени паркове, по-добро здравеопазване, по-високи заплати, по-чести увеличения на пенсиите. Както имаше навремето един скеч в Каналето - група народ се е събрала пред Министерски съвет и скандира: "Ис-ка-ме! Ис-ка-ме!" Излиза министърът и пита: "Какво искате бе?". А тълпата нарежда: "Кот' да-деш, кот' да-деш!" Остава само да се научим, че като искаме, трябва да можем ако не да даваме, то поне да живеем според правилата, към които самите ние декларираме че се стремим.

23 октомври, 2009

Ода за аутсайдерите или "Източни пиеси"

Въпреки някои грапавини "Източи пиеси" е най-смисления български филм за последните години. За разлика от "Дзифт", който радва с чудесна визуална опаковка и малко друго, филмът на Камен Калев дава основание да се твърди, че у нас вече киното не е в сатурновата дупка, в която бе попаднало след 1989-та.



Първите 20-ина минути ми се сториха като едно дълго и предълго въведение. Истинският филм започва с един удар в стомаха - и оттам насетне въздуха на зрителите бива умело отнеман на няколко пъти. Историята на Ицо е разказана простичко, фрагментарно и с изключително въздействаща визия. София е представена като мрачен, грозен, сив, оръфан и недружелюбен град - точно както героите, които го населяват. "Източни пиеси" няма да ви покаже многопластовия и развиващ се град, който всъщност е София. Филмът се фокусира върху конкретни прослойки, които живеят в конкретна среда - и тя никак не е привлекателна. В същото време обаче режисьорът не си позволява да се постави над всичко това, напротив - симпатията към героите му пропива всеки кадър. Над конкретния сюжет са прокарани нишките на един чудесен анализ на значителна част от съвременното българско - и балканско, общество. И остава внушението как, фиксирани в политическите преломи, реалити програмите, псевдо идеи или обречена любов, пропускаме да видим филма, чийто гръбнак изграждаме самите ние.



Може би най-голямото достойнство на "Източни пиеси" е наистина качествената актьорска игра. Камен Калев се е лишил от услугите на вечното присъствие в бг киното от типа на Стефка Янорова, състава на Народния и Военния театър, Параскева Джукелова и всякакви там манекени, реалити звезди, тв водещи и прочие хора, които не стоят хич на място в игралното кино. На тяхно място виждаме млади, надъхани и даровити български актьори, примесени с наистина чудесно подбрани натуршчици плюс прелестното присъствие на Саадет Изил Аксой. И най-хубавото е, че талантът, хъса и отсъстващия дъх на мухъл, пропил се в повечето "филми на прехода" очевидно са у всеки един член на този екип. А какво по хубаво от това за едно възраждащо се кино?

Идете и вижте този филм. Спестете няколко лева от закуска в "Макдоналдс" или 2-3 бири, и ги дайте за да гледате "Източни пиеси". Талантливите и интелигентни хора заслужават да бъдат подкрепяни. Освен това от екрана се лее изобилие от бира ;)

20 октомври, 2009

Спомените на един румънски лагерист

По повод 20- годишнината от падането на Берлинската стена продължавам публикации с различни гледни точки по темата "Комунизма и източния блок". Реших, че времето е подходящо, за да публикувам малка част от спомените на един обитател на концентрационен лагер в съседна Румъния... Името му е Ion Varlam, на 76 години е и днес живее в Букурещ. Ето неговия разказ:

Салчия... Когато пристигнах тук вече беше лагер за всекидневна работа. Лагерът е създаден през 1949 година. Неговата цел е била ликвидирането, унищожаването на врага, смазване на човека и превръщането му в животно, което работи на основата на рефлексите, наложени от управляващата класа. На това място хората са били бити всеки ден, докато са оскотявали. Те са били задължавани да ядат по литър изпражнения, и за да стигнат до онзи момент, та да го направят, са били бити до състояние, в което са готови да извършат всичко онова, което им е казано. За щастие не съм бил част от това време.

Стоях тук от септември 1959 до ноември 1961-ва година. Пристигнах тук заради присъда, защото бях въвлечен в организирането на революцията в Унгария. Ще ви разкажа как вървеше живота на задържаните в работническия лагер, който за мнозина беше доживотен.

Това беше лагер за всекидневна работа. В 5 часа всяка сутрин, независимо от времето, ни изкарваха навън, имаше операция наречена „номер”, бяхме разделени на по 50 човека, офицерите ни преброяваха, после ни изпращаха на работа. Построихме най-напред дига Contele de Roma. Тръгвахме на работа в колона, пълнехме колички с камъни и пясък, за да издигнем кея. Работата беше доста тежка, всеки човек трябваше да копае по 3 кубични метра дълбочина на ден. Офицерът проверяваше и който не е изпълнил нормата, биваше задържан и пребит, понякога много зле пребит, а на следващия ден пак го изпращаха на работа. Други биваха задържани на крака цяла нощ, без да спят, а на другия ден отново трябваше да копаят. Докато бях тук, за 2 години поне двама души починаха от побой, а много други от епидемии.

Масата се сервираше три пъти на ден при сняг и дъжд, на двора или в обора на овцете. Животни и хора стояха прави, близки един до друг, валеше ни през нощта. Заради храната имахме нужда от тоалетна повече от нормалните хора, ползвахме две туби, в които си вършехме работата, и трябваше да се чака по половин час за да се изпикаеш. Сутрин ни даваха мамалига, воднисто кафе и някой път супа. Даваха ни понякога филия, мармалад в кутийка като кибритена кутия, единственото сладко нещо. По това време при нас не съществуваха зеленчуци. През зимата ни даваха супи и една капка мазнина, а понякога и развалени сини домати.Обичах да ям хляб, давах мамалигата на моите колеги. Случайно или не, вътре често намирахме останки от мишки – глави и лапички.

В един момент доста перверзни станаха нещата. Даваха ни книги, които ни задължаваха да четем, за да ни "превъзпитат". Официалния термин беше "морално и физическо унищожаване на врага", да направиш това, което беше наложено от властта, която ни контролираше, викаше, биеше с пръчка. Когато четеш такава книга ти се доспива. Разхождаха се офицери да видят дали сме заспали и дали сме внимателни, четейки книгата. Който заспиваше, биваше подложен на тормоз. Нанасяха 25 удара по дланите, 50 по петите и по задните части. Ако жертвата беше късметлия, можеше да се случи, ударите да бъдат нанесени само с войнишки колан. След 8 часа пръстите заприличваха на лилави патладжани и бяха в такова състояние до три седмици, докато спаднат подутините. Когато бях бит така шест месеца след ударите не можех да спя. Някои бяха убити след 150 ударa.

Всеки ден бяха пребивани и измъчвани хора. Понякога всичко зависеше от настроението на офицерите. Който иска да бие някой, той си избира произволна жертва без определена причина. Други само се подиграваха, слагаха мокър чаршаф на задниците ни, без да удрят. Нямаха право да удрят другаде, където да оставят следи. Ако те смятаха за по-силен, за по-смел ти записваха номера, а когато оставаха без свидетели, идваха при теб, питаха те какво правиш и после почваха да те тормозят.

Впоследствие от счупването на дига на Дунав, се случваше често да се удавят много хора – и по вина на администратора, и по вина на бригадата, която тероризираше задържаните. Лагерът се затвори, виновните бяха вкарани в затвор.

След като бях освободен работих в областта на финансите, кариерата си прекарах повече във Франция. Сега живея в Букурещ. С интервюто пред вас целя да разкажа на следващите поколения какво се е случвало на места като това.

19 октомври, 2009

Колко всъщност продължават 100 години?



Попадна ми тази рекламна снимка, представяща "новия Форд, модел 1909 година" и ми се стори чудесна илюстрация на това колко много се оказват 100 години, когато са разположени в най-динамичния, технологичен и противоречив век в историята на човечеството досега. Как ли ще стои снимка на Ford, издание 2009, след още 100 години? Не дай си Боже да доживеем да видим. :)

18 октомври, 2009

Медийна любов

Това писмо е истинско. Правописът е запазен. Поводът: главния актьор в сериала "Перла" - Kıvanç Tatlıtuğ. Молбата на подателката: да успее предаването "Море от любов" да срещне най-добрата й приятелка с "голямата й любов". Мъка, мъкааа:



"Здравейте. Познавам едно момиче което се влюби в актьора който участва в Перла. Тя толкова много го обича че сравнява сините му красиви очи с един безгрижен океан, червените му осни сравнява с алена роза а русите му коси с огряващото слънце но има една прилика между филма тя от малко градче като Инджи а той е от голям град а разликата е че Инджи е имала това щастие да се омъжи на Мехмед и тва момиче едва ли ще има тва щастие и другата разлика че едва ли той ще се интересува от нейната любов тя е една от 17 000 която му казва че е влюбена в него и го обича моля помогнете."

12 октомври, 2009

Другарски съд за Станишев

В последните повече от 60 години БКП, преименувана през 90-та на БСП, премина през какво ли не. И въпреки всички трусове остана външно непоклатима и измамно единна. Социалистите неизменно отстояваха принципа, че каквото и да става вътре в партията, то си остава вътре в партията. За пред обществото тя оставаше твърда и непоклатима като гранитна скала. Даже и да се отчупваше по някое парченце от нея, я наречено Александър Томов, я Николай Камов, монолитността на БСП бе константна - дори и в превратната през 1997-ма.



Тази година обаче, по пътя на поредното политическо падение, в БСП започнаха да ехтят не просто опозиционни гласове. Чу се първо шум, после глъчка, след изборите кавга, а тия дни истински скандал, който предизвиква любопитството и насладата на съседите. И като при всяка по-просташка свада, страните почнаха да се замерят с мръсно бельо. Не че не знаехме, че в раклите на БСП има доста оакани гащи, но поне досега те не бяха излагани на показ. И се размириса страшно...

На топа на устата очаквано се оказа любимият ми анимационен герой от последните години - Сергей Станишев. Опищян от чужди и свои, той постъпи така, както винаги досега като стане напечено - усмихна се мазничко и започна да се обяснява като ученик как проблем всъщност няма и е получавал само шестици. По-интересно е обаче кои са онези, които го замерят с храчки. Сред тях виждаме Татяна Дончева, която рядко е подбира думите си. Любопитно е обаче, че гласът й не остана сам в пустинята. В хóра на недоволните, които пращат Станишев в политическо забвение, изведнъж се оказаха личности като Румен Овчаров. Хубаво де, ама защо каtо си толкова принципно против Станишев, беше част от кабинета му през повече от половината мандат? Как изведнъж всички в партията прозряха неопитността и инфантилността на своя лидер? Защо в този момент се оказа, завалията, по-черен и от дявола?

Докъде ще стигне тази политическа врява, е трудно да се предвиди. В добрия вариант БСП най-сетне ще последва съдбата на една друга партия, под чийто покрив се събраха взаимоизключващи се субекти - СДС. За лошите варианти не ми се мисли. И докато чакаме развръзката да се случи, "президентът на всички българи" Георги Първанов запази лукаво мълчание. Може би защото, макар и неофициално, той отдавна си е начертал архитектурно-политическите планове за собствена къща.

04 октомври, 2009

"Записки от ада" - истинската история на Валя Червеняшка


Снимка: Деян Йотов, вестник "Труд"

"...тогава той ме зашлеви. Излая нещо на арабски и веднага всички ме обградиха. Отново ме замъкнаха в коридора. Въжета стегнаха китките ми. Завързаха ги през глезените ми и ме увесиха с главата надолу.

- Ето сега ще си кажеш всичко. – изръмжа моят мъчител. Извади дебел кабел, обвит в черна изолация, и замахна. Първият удар проряза петите ми с болка, която никога не бях изпитвала. Това беше само началото... започваше най-дългата нощ в живота ми.

Здравейте! Името ми е Валя Червеняшка. Може би сте чували за мен. Родена съм в малкия и беден град Враца в България. По професия съм медицинска сестра. В момента съм на 56 години. Осем от тях прекарах зад решетките на няколко затвора по обвинения в масово убийство. Осъждана съм три пъти на смърт. Груби гласове са ме проклинали, чужди ръце са се гаврили с тялото ми, стотици гърла са извиквали името ми, хиляди сърца горещо са се молели за моята смърт, милиони хора от всевъзможни страни са виждали лицето ми...

Често мисля за миналото. Нямам очаквания от бъдещето. Не се страхувам от смъртта... Аз съм жена, която се е завърнала от ада. Малката подробност: само злата случайност и престъпната небрежност на непознати за мен хора ме изпратиха там. Защото въпреки всичко, което прочетохте досега, аз не бях злодея. Бях жертвата.

Името ми е Валя Червеняшка. Може би сте чували за мен. Може би знаете моята история. Може би сте информирани за фактите, но нямате представа какво е да бъдеш на мое място. Аз ще ви разкажа за нещата такива, каквито съм ги видяла. Това е историята на най-страшните осем години от моя живот. Никога не съм си мислила, че ще премина през събития, достойни за описване в книга. Честно казано, бих предпочела никой да не знаеше за мен. Бих предпочела обикновения живот, изпълнен с дребните трудности и малките радости. Днес малко врати са затворени за мен. Малко са политическите мъже и жени, които да не познавам. Малко са местата, на които не биха ме приели. Малцина са тези, които ме отминават с безразличие.

Ако само можех да заменя всичко това на цената на забравата... Но не мога! Затова искам да разкажа. Трябва да разкажа. Моите спомени не бива да стоят заключени. Така те ще останат, а аз ще си тръгна от тях. Знам, че само ако ги пусна на свобода, ще успея да освободя и себе си…"


Така започва първата книга, която се хванах да напиша. Причината: случаят, в който Валя Червеняшка и още шестима българи бяха обвинени в невъобразимо престъпление, ме запали още от първата новина, която прочетох за него. Историята на тези хора беше изключителна, заплетена и абсолютно непредвидима като развръзка. Бях убеден че ако случаят приключи благополучно за главните му герои, с удоволствие ще прочета книга, която разказва какво всъщност се е случило с тях. В действителност от 1999 година до днес излязоха не една и две публикации по темата, но никоя не ми даде това, което очаквах. Ето защо едно случайно познанство с Валя Червеняшка прерастна първо в идея за книга, а днес и в самата книга. Макар темата да няма актуалността си отпреди две години, съм убеден, че една истински добра история няма давност. За това прекарах значително време в компанията на жена, разходила се до пъкъла и обратно. Резултатът е озаглавен "Записки от ада" и ще излезе на пазара в края на ноември от издателсто "Хермес".



Още за книгата можете да прочетете на адреси:

http://bg.wikipedia.org/wiki/Записки_от_ада
http://notes-from-hell.com/

03 октомври, 2009

Pink в небесата

Пинк никога не ми е правила кой знае какво впечатление като изпълнител, докато не попаднах на тазгодишното й изпълнение на видеонаградите на MTV, където мнението ми за нея се изстреля нагоре заедно с тялото й в това зашеметяващо акробатично изпълнение:



(От http://vbox7.com/)