28 ноември, 2010

LIDL - новият хоремаг

Продължавам да се изумявам колко хора в България скимтят за славните времена преди 1989 година. Тогава, по селективната памет на носталгично настроените, имаше хляб и свобода за народа; хората бяха сити, щастливи и равни, а един мармот завиваше марципана в станиол. Вярно, че банани нямаше. Дори по 69 стотинки.

Покрай истерията около LIDL се появиха много уместни сравнения... Сравнения за преди и след. Поздрав за всички, които тъжат по комунизма:

Комунистически просперитет за народа:



Снимка: komitata.blogspot.com/

21 години след края...



За да видите по-ясно снимките натиснете върху тях.

25 ноември, 2010

LIDL: Битката за банана

За да видите снимките в цялата им прелест, натиснете върху тях.

Днес в столичния квартал Дружба се чуваше изобилие от Пернишка реч. Лишени от щастието да имат LIDL, новата верига за храни на ниски цени в България, перничани прииждаха с лади, голфове и омазнени "Л"-та на лов за стоки. И не бяха сами. Баби, въоръжени с платнени торби, невидели сапун; войнствени майки, яростно стиснали брошури в едната си ръка и мобилни телефони в другата; чичета с лъщящи темета и надути кореми, люпещи семки... Цялото това войнство бе в атака, но не вдъхновено от любимата си партия, а от обявените цени по случай новата ни търговска придобивка.


Ни кал, ни тиня могат да спрат устрема към голямата файда.

Краставици по 33 стотинки, моркови по 39 и банани по 69 стотинки за кило се оказаха истински допинг и устремени към евтинията, мнозина успяха да демонстрират спортна злоба, на която истински атлети биха завидяли.

Това, което представляваше общата картинка, може да се сравни само с тълпите, от времената на комунизма, когато по улиците слух от типа на "Пуснаха маслини!" събираше трудовите маси край хоремага или Халите.



Полицията и охраната на магазина успяваха да запазят тълпата в неравна тлъста опашка, напредването с всеки милиметър по която бе въпрос на сила, достойнство и състезателен дух. Група дружбенски келемета взривиха чакащите в опита си да ги прередят с мотива, че искат да вземат само кило мандарини. "Я да се махате от входа, изроди ньедни", размахваше костелива ръка баба със забрадка. "Виж ги ти, копеленца! Ако трябва да са бийм, ш'са бийм!", добави шумно млада майка с настървен поглед, на която явно кютека вкъщи не е чужд.




Въпреки привидната солидарност обаче из опашката се улавяха черните краски в душите на чакащите, изразяващи се в подмолни ходове, с които да минат някой и друг сантиметър напред, стратегически стъпки, за да се избута някой пенсионер, и злостни коментари от типа на: "Тая па не мое ходи, банани ша ми яде!" Напрежението се подсилваше от слуховете, че някои стоки са на изчерпване, че "вътре" разделяли чакащите на нови опашки ("Майка от бебе ще откъснат тия", както сподели пенсионерка, излязла от магазина), и че някои са чакали от 5 сутринта, а още не са излезли.



Онези, които все пак излизаха, стиснали хартиени торби "LIDL" като доказвателство, че "вътре" наистина е страхотно, гледаха с презрение тълпата, която отиваше натам, отдето те се връщат, ехей! Разделението на "чакащи" и "накупили" нажежаваше въздуха, настройваше съсед срещу съседа, разваляха се многогодишни дружби, разразяваха се стари ежби. Встрани от тълпата група баби, разпънали гигантска рекламна брошура на LIDL, чертаеха екшън план как да превземат някой от останалите магазини в Надежда или Илинден, и спореха шумно къде ще имат по-голям успех със щурма. До тях съсухрена женица тъжно прибра пари в сутиена си и отбеляза поражението от това, че не се е доредила, с мощно всмукване на цигара.

На близката спирка пенсионерка рошеше къса коса с мазни връхчета, по които закачливо играеха прашинки пърхот, и нареждаше по телефона на анонимна приятелка: "Вътре е некакъв ад ти казвам, ма! Искаха мъжа ми да го сложат в една съседна опашка и аз им викам: "НЕ! Нема да го пипате!" Мъжът й, щастлив и горд след отминалата заплаха от внезапна раздяла, доволно ровеше в торбите с покупки, докато негов връстник блажено се наслаждаваше на поредния си банан, спечелен в тежка битка.



До тях две баби успяха да си спретнат кавга. Те проведоха следния замечателен, абсолютно истински и неукрасен диалог...

Баба със зелен панталон, розово червило и червена коса със сиви корени: Тия германци тука един път да бяха направили! Що ни карат да ходим в калта!

Баба с очила на промоция, лепенки по стъклата с информация за диоптрите и боен вид: Щот' сме българи, зат'ва.

Баба със зелен панталон, розово червило и червена коса със сиви корени: Е като сме българи, к'во! Да ходим тука като по нивите!

Баба с очила на промоция, лепенки по стъклата с информация за диоптрите и боен вид: Я па таа! Ти къде си родена, ма? В Париж? Лейди Ди!

Баба със зелен панталон, розово червило и червена коса със сиви корени: Аз съм родена в София! Вий дойдохте тука и вижте к'во стана...

Сочи калта. Другата добива страховит вид.

Баба с очила на промоция, лепенки по стъклата с информация за диоптрите и боен вид: То ако не бяхме ний! Селяните са направили... живота! Даже света! Ако не бяхме ний, тия, дето искат само да са чорбаджии и седят със скръстени ръце щяхте да пукнете от глад!

Баба със зелен панталон, розово червило и червена коса със сиви корени: Аз ли съм стояла със скръстени ръце. Как не ви е срам! Аз съм инженер!

Баба с очила на промоция, лепенки по стъклата с информация за диоптрите и боен вид: Затуй ся ходиш у калта и им пълниш гушите на тез германци! Ама те това нарочно го правят! Искат да сме прости, искат да сме бедни, да ни крадат!

В диалога се включва дядо без зъби.

Дядо без зъби: Те знаят как да мачкат с германските ботуши.

Възмутено рови из торбичката на LIDL, напълнил със стоки от същите тия германци.

Обединени от общия враг - германците, тримата прекратяват спора. Идва автобус 204, от който се изсипват нови кандидати за LIDL. Вече напазарувалите ги изглеждат презрително и се шмугват вътре, поемайки към домовете си. До след няколко дни, до следващата промоция... и следващата битка.

21 ноември, 2010

Не'ам нерви!

"Нека не живееме вече в немотия.
Че всички ни се смеят
на наш'та простотия!"


Така пееше Милена в песента "Не'ам нерви" преди 20-ина години. Можем да се поздравим, че за две десетилетия духовната ни немотия взе връх над всичко друго. Тази седмица окаяността на българина в морално, културно и патриотично отношение се прояви по особено грозен и абсурден начин. Населението на Несебър се вдигна под формата на гневна тълпа, която хули решението на правителството да събори резултатите от незаконното строителство в един от най-древните и най-красиви градове в България. "Другите строят, що пък аз да не строя" беше най-смисленият довод, който се чу сред крясъците. Както обикновено, полицията също прояви недодяланост с атаки и организация, достойни за третокласен видео екшън филм.


Снимка: "24 часа"

Причините за тази ситуация са много и сложни. Държавата има много голяма вина за станалото, заради самия факт че е допуснала незаконното строителство. Просто управниците бяха твърде заети със собствените си незаконни дейности, че да обръща внимание на "дребните" нарушения на обикновените хора. Ама като се натрупат, става грамада.

Върхът на простотията на част от българите се прояви с абсурдната подписка за излизане на Несебър от списъка на градове на Юнеско. Всякакви държави и култури правят всичко възможно техни места и градове да влязат в този списък. Ние обаче пак се проявихме като новатори в най-лошия смисъл. Есенцията на искането е беззаконието да надделее над националния интерес. Господи, колко отвратителен народ сме станали, след като сме готови да плюем на историята си, на едно от малкото си предимства, за да издигнем грозни постройки без да спазваме законите. Ако тази ситуация бъде описана в книга, тя ще стане световен бестселър. В абсурдизма.

Не мога да си обясня как и тази седмица успя да се случи нещо, което да засилва с всеки божи ден желанието ми завинаги да се махна от блатото, наречено българска държава... И най-вече от нейните обитатели.

16 ноември, 2010

ББ (Бате Бойко) вижда всичко!

Навремето са гонели гаргите с плашила. В днешния свят се намират нови начини да стреснем който трябва - примерно пушачите:



Снимката е от заведение намиращо се на софийската улица "Будапеща". За да я видите по-ясно, натиснете върху нея.

01 ноември, 2010

Университетски бълнувания



В Деня на Народните будители студенти и преподаватели от Софийския университет се обединиха в протеста си срещу държавата. По света студентите винаги са били начело на всякакви шествия и протести, и понякога действително са преобръщали хода на историята. Какво обаче бихме могли да кажем за воплите на българските университети, чиито ръководства се вайкат при всеки повод да се разбута уютното академично гнезденце, в което едни и същи имена мътят от години.

Три кратки анонимни примера за академичната реалност у нас:

- Водещ Технически университет в страната. Оценките на студентите се поставят на следния принцип - разпределят на шест купчинки, като срещу всяка има лист хартия. На обратната му страна е изписана цифра от 2 до 6. Съответната цифра се нанася като оценка в книжката според този своеобразен "жребий". Протести няма.

- Студент в Медицинска акдемия, син на медицинско светило. Признава неофициално че е платил, за да вземе един от изпитите си. Този по анатомия.

- Университет в голям български град. На първо място в една от чуждоезичните филологии е приет кандидат, който няма никаква представа как се казва българския президент, не чувал за държава на име Корея, камо ли за Северна и Южна, и по собствени признания е прочел няколко книги за целия си живот. Предстои университетът да му издаде диплома, която му дава правото да преподава в училище...

Това са три от триста хиляди примери, които всеки може да си набави без особени усилия. Тази тотална нищета във всяко едно отношение поставя университетите у нас в светлина, която хич не предполага увеличаващо се финансиране от типа на "пусто в празно". Предполага реформи. Ако те се случат обаче огромна част от така нареченият академичен елит у нас трябва да излезе от университетите. За това е по-лесно да се протестира.

Нещата са плачевни като във всяка друга сфера, в която държавата е запазила водеща роля по време на Прехода - здравеопазване, образование, дори телевизия. Всеки плаче, че пари няма, и никой не действа адекватно. Това, че продуктът, който излиза от тези институции е лош, некачествен и неконкурентноспособен, някак остава встрани от разговорите. Показателен е фактът че Софийският университет се самотитулува като най-добрия в страната, и ректорът му сам посочва че е на паметното 333 място по качество в Европа. За сведение на господин Ректора, на Стария Континент има 50 държави. Ако 333-тото място е повод за гордост, то нека му пожелаем един ден да влезе в първите... триста.

Протестите и вайканията на академичната общност у нас напомнят на бълнувания от лош сън - картинката е неясна, логика няма, но пък е шумно... Може би заради това все повече млади хора избират образование в чужбина. А после у нас се връщат... не знам... Един на 333-ма?