26 ноември, 2008

Боже, как ми писна!

Писна ми! Днешните целодневни анализи, писаници, клетви и оправдания по повод безпрецедентното спиране на половин милиард лева към България от страна на EС, леко ме изнервиха.

Писна ми целият цивилизован свят да ни сочи като "най-бедната и очевидно най-корумпираната страна членка на Европейския съюз".

Писна ми да живея в страна, в която подобно нещо остава безнаказано, а две от трите партии в правителството, виновно за лишаването на страната от тази огромна сума, да са в топ 3 като доверие.

Писна ми от жалки оправдания от типа на "Ние сме много доби, ама светът е несправедлив и не ни оценява..." Полагали били много усилия. И какво от това, след като резултатите от тези усилия са такива?

Писна ми да правя ефектни фигури по хлъзгави улици, за които от общината се кълнат, че са изрядно почистени.

Писна ми от хората по тези улици, които само мрънкат, но не правят нищо, за да подобрят собственото си съществуване.

Мисля си, че трябва да съм луд да прекарам живота си по този начин. Има два варианта - или всички ние, които имаме нетърпимост към всичко това, да направим нещо, за да го променим, или просто да си ходим. Започвам да си мисля, че първото е малко вероятно, защото изглежда, че корупцията и шарлатанството просто тече във вените на народа ни.

Преди няколко месеца четох статия във вестник "Труд". Няколко дни по-рано бившият президент Желю Желев споделил пред негов журналист, че докато е бил президент е живял в Бояна не защото е искал, а защото нямал пари за квартира. В статията се разказваше как редакцията била залята с писма и обаждания за Желев, като хората са го наричали как ли не заради това, че е токолкова "глупав" - президент бил, пък едно апартаментче не могъл да си уреди. Има нещо изначално сбъркано в общество, в което корупцията се едновременно разпознава като най-големия му бич и най-висшата му ценност. Писна ми и от това.

Но най-вече ми писна от безразличието и примиреността, с която хората в България са свикнали да живеят по този начин...

При вас как е?

12 ноември, 2008

Българската следа: Людмила Станчева

"Българската следа" по света не е задължително нещо лошо. Ще се опитам периодично да публикувам в блога интересни произведения, автори на които са наши сънародници, живеещи извън страната. Започвам с това три минутно удоволствие с автор Людмила Станчева.

Как живя и защо умря Надя Дункин...

Преди 2 дни се навършиха 19 години от датата, която се счита за края на комунистическия режим в България. Между непостигнатата зрелост на 18-те и юбилея на 20-те години, десети ноември 2008 е просто поредната дата, на която това събитие се споменава. Използвам я като повод да разкажа една малко позната история.

Днес в България все още има мнозина, които креят по времето преди 1989 година, когато "нямаше престъпност, здравеопазването беше безплатно, парното ни грееше всички и бяхме равни". Цитирам по памет обичайните доводи на привържениците на онези години. Зад универсализираната къде по социалистически лъскава, къде лозунгово подхранвана обвивка на "онова време" имаше и е имало неща, които по правило убягват на услужливата памет на самоопределящи се като комунисти или социалисти. Мисля, че историята, която ще прочетете, леко повдига завесата отвъд манифестациите и пропагандата. Това е историята на актрисата Надя Дункин.




Надя Дункин е родена през 1917 година - годината на Великата октомрийска революция. Впечатляващата й красота по стандартите на първата половина на века и артистичният й талант определят професията й - тя става актриса. Информацията за нея е малко - знае се със сигурност, че е играла в Пловдивския театър през 50-те години. Интелигентна, свободолюбива и с опърничав нрав, тя бързо печели както обожатели, така и - оказва се - завистници.

През 1960-та година животът на Таня Дункин се преобръща рязко. Излизайки на улицата, тя е пресрещната от двама милиционери. Без обяснения е арестувана и почти отвлечена. Според нейно интервю за документален филм, препечатано във вестник "Монитор", е последвало това:

"Пътувахме заедно с една жена, която също беше изпратена. При пристигането ни в самия лагер за добре дошли ни посрещна един циганин, тъй наречен Шахо, с бич в ръката. Нанесе ми страхотен побой. Аз само си закривах очите, за да не попадне ударът в тях и да не ослепея. Припаднах. След това другата жена беше бита по същия начин. След като се задоволи от нанесения побой, циганинът каза: "Тук ще стоите и тук ще чакате да се приберат другите!" Стояхме 5-6 часа. По едно време се зададе "сивата рота", така я наричахме - "ротата на смъртта" - ранени, осакатени, в бинтове, с подути лица от зъбобол, защото е липсвала медицинска помощ. Вечерта на проверката при мен се яви една милиционерка, тъй наречената Юлка. "Ти ли си артистката?", попита ме. "Да!". "Помниш ли в Пловдив как се държеше високомерно, че играеше хубави роли, а аз бях едно нищожество?". Аз се изненадах от тези въпроси и казах: "Не ви познавам!". "А, така ли, не ме познаваш?!"И започна жесток бой, пак 20 бича.

На другия ден трябваше да тръгнем на работа в село Българене. Там аз припаднах, защото не можех да работя на силно слънце физическа работа. Бях в безсъзнание. Вечерта те са ме завели, но не в лагера, а в самия двор, хвърлена при кучетата - като умряла жена. Посред нощ аз съм се съживила по някакво чудо и отново попадам в лагера. Не можах да работя този ден, оставиха ме почивка.

Най-страшното беше, когато казваха: "С камъните, бегом!". Тези тежки камъни ние трябваше да ги държим в ръцете и в кръг да тичаме. Тогава много хора припадаха, камъни се търкаляха. Грозна картина…".


Историята е страшничка за четене, но всъщност става още по страшна от два факта. Дункин прекарва в лагера в Ловеч повече от две години. Става свидетел на случки от типа на "една жена не искаше да работи, пребиха я от бой и я запалиха още жива за назидание на останалите." Тя така и не получава обяснения за какво точно е арестувана и наказвана. Също толкова неочаквано, внезапно я освобождават през 1962-ра. Единият от милиционерите, арестували я навремето, по-късно се свързва с нея с нещо като извинение: "Оказа се, че нищо не си направила. Било е грешка..."

След като излиза от лагера, Дункин постепенно се връща към живота си отпреди своето затворничество. Има данни, че през 70-те години отново е била в състава на Пловдивския театър. Журналистката Таня Шелхорн разказва, че се запознава с Дункин в нейната квартира, след като е изпратена при нея за уроци по актьорско майсторство. Сторила й се "някак тъжна, отнесена, вглъбена в миналото си".

След 10 ноември името на Надя Дункин отдавна е забравено. Тя се завръща в пресата по повод участието си в документален филм за комунистическите лагери. Дункин се съгласява и да бъде главния свидетел по дело за престъпенията, извършвани в конунистическите лагери. Нейните свидетелства така и не стигат до съда.

На 13 септември 1994 г. около 19,20 ч. улица "Опълченска" е огласена от женски писъци. Чува се шум от борба. Когато полицията влиза в апартамента, в него няма жива душа. Там обаче е трупът на Надя Дункин. Целият й череп е разбит, по тялото й има множество следи от жестоки удари. Убийството е извършено седмици преди да се яви в съда като свидетел.

Полицията съобщава, че мотивите за убийството са лични. Въпреки че по това време Дункин е на 77 години, следователите "установяват", че честичко палувала с далеч по-млади от нея мъже. Излиза коментар, че всякакви намеци за политически оттенък на това убийство са безпочвени. Пресата бегло засяга случая, а еднственото по-сериозно журналистическо разследване е във филм на студенти от НАТФИЗ, озаглавен "Главният свидетел трябва да умре".

Фактите днес: към 2008 година случаят е на практика забравен и се води неразрешен. Къщата, в която е убита Дункин, е съборена. В Пловдивският театър няма нито един архив или документ, удостоверяващ, че тя е била актирса там в продължение на години. Къщата, в която се е срещала с Таня Шелхорн в Пловдив си е на мястото, но собствениците й твърдят, е такъв човек никога не е живял там. Всички следи са изчезнали. Делото, в което Дункин трябва да свидетелства, не е завършвано. Запазени са някои документални кадри, в които Надя Дункин разказва преживелиците си в лагера, публикувани по-горе. Можете да ги видите тук:


Интервюто с Надя Дункин започва на 1:38 мин.


Дали начинът, по който се е стекъл животът и е насъплил края на Надя Дункин заслужават да бъдат обсъждани? Дали това, което й се е случило, не е зловещата илюстрация за комунизма, която някои упорито се опитват да се правят, че никога не е рисувана?

Никога няма да се уморя да повтарям, че няма висше благо и няма идея, които да могат да бъдат оправдани с подобни методи за постигането - или както е в случая с комунизма, налагането им. Някои циници биха казали, че в името на моралната цел такива единични случаи на "грешки" са просто жертвите, които обществото трябва да даде. Не съм съгласен. Моралните цели не могат да бъдат постигани с неморални средства. Ако някой има съмнения, нека се замисли за живота и смъртта на Надя Дункин.

Свобода по капиталистически

Новината на днешния ден са повдигнатите обвинения срещу бизнесмена Христо Ковашки. Гаранцията, срещу която остава извън ареста, е в размер на 300 000 лева - огромна сума за нашите стандарти. Любопитното в случая не е размерът на тази гаранция, а нейната обосновка. Главният прокурор на Републиката - Борис Велчев, сподели пред журналисти с тъничка усмивка, че сумата е свързана с доходите на обвиненото лице. Когато бе попитан дали сумата е свързана и с щетите, евентуално нанесени от Ковашки, Борис Велчев настоя да се преминат на други теми. Простичкият извод е, че у нас не е важно какво е извършено, а кой го е извършил. Излиза, че ако си световен шампион по фигурно пързаляне например, убиеш един човек и изпратиш в кома друг, гаранцията ти е 2 000 лева. Ако си обвинен в укриване на данъци, но си мултимилионер, плащаш стотици хиляди лева, за да останеш на свобода. На това му се вика капитализъм в действие.


Прокурор-касичка? Борис Велчев и неговата финансова философия

09 ноември, 2008

Strike a pose!

Джулиан Мур има щастието да притежава нетипична красота, съчетана с изключителен актьорски талант. Поредната й фотосесия - "Портрет на една дама", е вдъхновена от известни картини и трябва да признаем, че който и да е измислил концепцията, е убедил за участие най-подходящия модел за нея. Избрано из страниците на Harper's Bazaar oт фотографа Peter Lindbergh:


Réunion Des Musées Nationaux/Art Resource, NY/Julian Moore by Peter Lindbergh


Gustav Klimt, Adele Bloch-Bauer I, 1907, Erich Lessing/Art Resource, NY/Julian Moore by Peter Lindbergh/


John Currin,Courtesy Gagosian Gallery/ Julian Moore by Peter Lindbergh


Edgar Degas,Philadelphia Museum of Art, Corbis/ Julian Moore by Peter Lindbergh/


Richard Prince,Courtesy Gladstone Gallery, NY/Julian Moore by Peter Lindbergh


Egon Schiele, Seated Woman With Bent Knee, 1917, The Gallery Collection,Corbis/Julian Moore by Peter Lindbergh


ohn Singer Sargent, Madame X, 1884, Geoffrey Clements,Corbis/Julian Moore by Peter Lindbergh

Егото на Уго

Диктаторските настроения на Уго Чавес започнаха да избиват в истерични решения. След повсеместната национализация, преди година президентът на Венецуела се опита да установи поредния режим "за благото на народа", в който той да се окаже несменяем лидер. Размина се, и за моя изненада самопровъзгасилият се за строител на нов вид социализъм президент отстъпи. Както показват вчерашните събития, само привидно. Според очакванията в предстоящите местни избори опозицията във Венецуела има всички шансове за победа в някои части на страната. Ябълката на раздора (или на гражданската война?) се оказа щата Карабобо. Президентът на "целия народ" заяви, че ако същия този народ позволи опозицията да поведе в резултатите, Уго лично ще "ще изкара танкове по улиците на страната".


Снимка: bulpress.net

Недостатъкът на социализма като идея е в начина, по който неговите последователи се опитват да го наложат. Както обикновено, се подхожда със сила. Колко още хора трябва да пострадат и колко още маниакално депресивни тирани трябва да останат с кръв в историята, за да се научат подобни леви идеолози, че цивилазационния избор винаги надделява над варвараския - дори и последния да се прави в "името на народа"...

08 ноември, 2008

Пробуждането?

След 20 години полубудна кома, българското кино най-сетне има какво да каже. Филми като "Дзифт" и "Баклава" не само предизвикаха дискусии, но и за първи път от много време насам вкараха българските зрители в киносалоните заради прожекция на български ленти. След рязкото покачване на качеството в последните години първо в музикалните клипове, после в рекламите и накрая в тв предаванията, създавани у нас, дойде ред и на седмото изкуство. Ако доскоро кинаджийските опити в България предизвикваха отначало възмущение, а после и безразличие, в последните години определено се наблюдават първите стъпки към едно потенциално възраждане.



Поредната от тези стъпки е включването в програмата на платения филмов канал HBO на две документални продукции, произведени в България. “Георги и пеперудите” и “Проблемът с комарите и други истории” са част от поредицата “Без цензура”. Първият бе излъчен преди два дни, а вторият ще може да се гледа на 13 ноември.

Наред с това фестивали като "Любовта е лудост" и позападналия "Златна роза" вече имат друг облик. С подобряването на живота у нас - логично - се подобрява и качеството на изкуството. А, както всички знаем, киното е скъпо удоволствие. Радвам се, че най-сетне започваме да можем да си го позволим!

07 ноември, 2008

Революционни отломки

Днес милиони руснаци празнуваха Великата октомврийска революция. Вкусове. В България празникът също беше отбелязан от няколко стотици хора, предимно привърженици на някоя от петте комунистически партии у нас. В интервю за телевизите се чуха интересни мисловни бисери от типа на "Китай е единствената страна, построила истинския социализъм" и "Сверена Корея е демократична държава, крепяща се на силата на масите". Личният ми политически вкус настрани, но в такива моменти продължавам да се чудя какво им има на тия хора. Колко изкривено трябва да е мисленето ти, за да смяташ, че налагането със сила на която и да е идея, е в полза на обществото.

Като наблюдавах патоса, завладял устите и вероятно сърцата на тези хора, си спомних за лозунгите от времето, когато годишнината от революцията в една чужда държава се тачеше повече от дати като 3 март. Често съм си мислел, че авторите на тези лозунги са влагали леееека гавра с режима, който им ги е поръчвал, и заради това звучат толкова абсурдно. Слушайки надъханите с празна ретроградност слова на млади и стари другари, си давам сметка, че такива лозунги може и да не съдържат умишлено абсурдите в себе си, но отразяват много точно антилогиката в комунистическото общество такова, каквото го познаваме. В чест на революцията и на тази (слава Богу) шепа хора, които мечтаят за възраждането на СССР и "източния блок" припомням колекция от такива лозинги. Честита годишнина, другари:









И разбира се, вечите безглаголни класики...

Граматически, смислови и лингвистични върхове:

"Да живее международното положение!"
"Хигиенизацията - враг на бактериологическата диверсия!"
"При директора се влиза само по голяма нужда!"
"Водачи, бъдете осторожни! Един миг невнимание, а после цял живот - мъртъв!"
"При капитализма човек експолатира човека, а при социализма е точно обратното!"
"Съветските болни - най-здравите болни в света!"
"Всяка ръка - на крак!"
"Преди пиене не употребявай алкохол!"
"Борбата за образцов ЖП участък - борба за мир!"
"Да изучаваме културните потребности на народа, за да задоволяваме първите на последния!"

Скрити гаври или неизказани истини?:

"Повече камъни за народа!"
"Час по-скоро да приберем хляба на народа!"
"25 години ползотворна размяна на циркови номера между СССР и България!"
"Всеки кооператор - свиня! Всеки комунист - две!"
"Всички комунисти - под земята!"
"Милицията принадлежи на народа и народът - на милицията!"
"Всички луди - на борба за световен комунизъм!"
"Който не познава Сибир, не познава СССР"(!)
"Да не оставим нито един пациент да умре без лекарска помощ!"

За врага:

"РейгАн - враг номер едно на Тутраканската селищна система!"
"Всеки набран домат - кабърче в леглото на Кенеди!"

Сексуални:

"Селянино, изми ли си яйцата?"
"Да не оставим неодрусана слива в нашето село!"
"Дръж маркуча си в изправност!"
"Не слагай чужди тела в устата си!"

Мисля, че тези прозрения най-добре илюстрират смислеността на онези 45 години...

06 ноември, 2008

Огледалото има две лица

И днес темата "осъждане на възродителния процес" присъства активно във всички български медии. Информационният повод бе изказването на Бойко Борисов отпреди няколко дни в сутрешния блок на бТВ, в смисъл че възродителният процес е принципно правилен, но е бил грешно осъществен. Борисов предложи и списък с имена, към който всички български граждани, включително тези от турски произход, би трябвало да се придържат, когато кръщават децата си. По-паметливите помнят, че това съвсем не е нова идея, и се сещат къде са корените й.

Ако е имало съмнения за генералната същност на генерала, то изказвания като тези ги разбиват на пух и прах. Независимо дали играе по тънката струна "на България й трябва твърда ръка" или се възползва от анти турската пушилка, за която принос имат и ГЕРБ, и десните партии, и самата ДПС, картинката е грозна. Изказвания като това са чисто насаждане на омраза и обществено разделение. Дали бишвият пожарникар Борисов ще потуши мнимия пожар, който умишлено или не запали, предстои да се разбере. Сред дима без огън обаче прави впечатление и поведението на уж основните му опоненти за следващия парламент - БСП.


Дай, бабо, огънче: полтическите противници Г. Първанов и Б. Борисов

Различни фигури от социалистическата партия завиха на умряло по повод тези "опити за етническо напрежение", в това число и премиерът Сергей Станишев и "президентът на всички българи" Георги Пъранов. Принципно в думите им със сигурност има правилни позиции. Обаче е малко неморално издънките тъкмо на партията, отговорна преди само две десетилетия за същия този възродителен прцес, да клеймят сегашните й поддръжници. В БСП все още имат влияние фигури от точно онова време. Трудно ми е да повярвам, че дълбоко вкорененият в тази партия тоталитарен манталитет, не влияе нито на тясно обвързания с нея президент, нито на наследствения другар, заел дебютната роля на премиер в родната политика. БСП хем се хвали със столетната си история, хем отрича неудобните моменти от тази история. Дали в крайна сметка тези два враждуващи лагера - на ГЕРБ и БСП, са чак толкова различни? Или пък огледалото наистина има две лица...

05 ноември, 2008

Притесненията на Станишев

В реч пред медиите тази вечер министър-председателят Сергей Станишев говори за самоцелно надуващия се балон, наричан "етнически проблем в България". В последните месеци това е любима тема на медиите. Лично аз не разбирам защо - реално напрежение между различните етноси у нас няма, като изключим спорадични прови на разните незначителни националистически или псевдонационалистичеки организацийки, каквито има в почти всяка държава по света. Реален мотив за тази дискусия в такива размери не съществува. Следователно това е тематика, изкуствено подклаждана по някакви причини.



Според Сергей Станишев и хора от партиите, които са на власт в момента, всичко е атака лично към тях, заговор, който цели свалянето им от властта (все едно няма да я напуснат след демократични избори догодина), злите ходове на злата опозиция. "Аз ли съм толкова откъснат от действителността?!" пита Станишев, без да разбира, че малко преди това си е отговорил сам. Според него атаките срещу ДПС са атаки срещу турците в България изобщо.

Това е поредният му инфантилен политически извод. Само човек, съсредоточен върху проблемите на провежданата от него политика, би могъл да пропусне очевидното. Атаките срещу ДПС не са плод на нечии усилия да провокира етническо напрежение в страната. Лично аз съм върл противник на ръководството на тази партия и цялостната й концепция, завоалирана под уж смесеното й етнически ръководство. Това не ме прави туркомразец. Аз имам приятели от всякакъв етнос, с различни вероизповедания. Моето несъгласие с политическото поведение на лидерите на ДПС начело с Ахмед Доган не е настроение срещу хората, които движението представлява. Все едно личното ми нехаресване към Сергей Станишев да е нехаресване на всички украинци. Крайно време е да се направи разликата.

ДПС отдавна не е "гарант на етническия мир", а точно обратното - основна възможна причина хората да се насторят срещу турците изобщо заради отвратителното политическо поведение на тази партия. Дали Станишев, който напоследък развява измисления етнически проблем по повод и без повод, наистина не осъзнава това, или политическите му цели са по-важни от всичко останало?

Америка доказа демократичността си



Много често чувам различни негативни коментари за американците. Тъпи били, смотани били, успели да построят комунизма, ама са и дебели. Със сигурност Америка е държава, към която могат да се отправят доста критики. Със сигурност американците са хора, които имат много национални недостатъци. Закостенялото мислене обаче очевидно не е едно от тях. Тази нощ страната, превзета с цената на изтребването на една цяла раса и построена с робски труд, доказа, че предразсъдъцъите и срамните разделения не просто са останали в миналото. Американците са постигнали истински демократичното мислене - те следват това, което смятат за собствения си интерес, без да обръщат внимание на критерии като възраст и раса. Смятано за повърхностни, те всъщност избраха съдържанието над формата. В САЩ все още има расистки настроения, все още се усеща разделението между чернокожи, латиноамериканци и бели. Всичко това не попречи две трети от американците да гласуват за Барак Обама. Дали това е вярното решение и правилният избор, предстои да видим. Зрелостта в принципите на америкнаския избор обаче вече е исторически факт!