29 юли, 2008

In Lenny We Trust!

(За да видите ясно снимките, натиснете върху тях)

...И на седмия ден Той създаде Лени! Има хора, докоснати от Бога и хора, изтъкани от музика. На 27 юли 2008 година 15 000 души, сред които аз и 20-ина любими хора, станахме част от може би най-емоционалния концерт, състоял се в София.

За себе си открих Лени Кравиц през 1993 година, когато за първи път чух на записана касета албума "Are You Gonna Go My Way". Бях впечатлен и от тогава винаги съм се интересувал от Лени, без да бъда фанатичен фен. До тази неделя.

Да си на първи ред на концерти на любими изпълнители ти дава много повече от това, че имаш въздух и се подпираш на оградка. Дава ти емоцията да видиш страхотни артисти и музиканти на няколко метра разстояние, да вдишаш техния въздух, да видиш потта по телата им, да усетиш вибрацията на това, което става на сцената. Посетил съм немалко концерти през живота си, но никой не ми даде тази емоция, която изпитах на няколко метра от Лени Кравиц.


In Gods light: Lenny!

Част от нашата агитка се беше събрала пред стадиона още сутринта. Аз отидах към 14 часа и гледката беше тъжна - сипаничавата инфраструткура около стадиона пустееше, сглобяваха колички за хот дог (слава Богу, този път отсъстваха обичайните кебапчета с придружаващият ги аромат), решетките дори не бяха сглобени, а организаторите изглеждаха така, все едно хал-хабер си нямат какво точно става. Ще ви спестя подробностите около начина, по който беше организарно всичко - може би това е най-зле уреденият концерт, на който съм присъствал.



Пред стадиона...

Когато най-сетне агитката ни се добра до заветния първи ред, останалото нямаше значение. Съществува някаква особена атмосфера, докато стадионът се пълни и всякакви хора, различни по всевъзможни критерии, за които се сетите, се съберат в очакване на нещо, което не може да се пипне или помирише. Музиката, както казва една стара заигравка на Лени, кара хората да бъдат заедно, и това в най-голяма степен важи по време на концерт.


Изборът на Остава за подгряваща група беше повече от удачен и момчетата създадоха страхотно настроение. Но... никой не очакваше това, което ще последва. Лично за себе си отидох да видя Лени заради любопитство и заради някогашните вълнения от неговата музика. Дори не бях чувал последният му албум, който промотира с това турне. Той излезе на сцената някак небрежно, без помпозност, и просто започна да свири. В яке, с шал, дразнещи тъмни очила и стандартните фрази от типа на: "Hello, Sofia!"


Част от нашата почти сектантски меломанска агитка в очакване на Лени (и публиката му)

Още с първите няколко парчета започна да се разбира, че това няма да е просто рок концерт. Лени Кравиц и невероятният му бенд не изпълняваха просто песни. Те сътворяваха в момента и на живо един уникален jam session - и публиката усети и оцени това. Във въздуха витаеха частици емоция, които постепенно завладяха всичко - и гледащи, и изпълняващи. Изключително много се гордея с интелигентността и чувствителността на онези 15 000 души, които успяха в да превърнат поредната спирка от нечие турне в нещо изключително.

Не ми се иска да анализирам поотделно всяка песен, която Лени изпълни. Случилото се не подлежи на анализ, то просто се възприема - с душата, не с очите. Така или иначе той изпя някои от най-големите си хитове, други пропусна. По-важното е не какво изпълни, а как го изпълни. Лени е музиката в човешки образ, ритъмът, обвит тяло. Той успя да обедини 15 000 души около себе си и успя да покаже, че ние сме по-големи от своите различия, от своите раси, религии и разбирания. В един момент, чувствайки тълпата зад себе си, си мислех колко дребни и глупави са всички онези хора, които искат да издигнат своите разбирания над всички, които са нетолерантни и агресивни. Има много по-големи неща от личните разбирания и личните пристрастия и мисля че всеки един от хората на стадиона го усети - независимо дали го е осмислил или не.



И все пак не мога да не спомена два особено лични момента от магичното събитие, продължило два часа и дест минути. Може би не всички знаят, но Лени е съавтор на една от най-еротичните песни в историята на музиката - Justify My Love на Мадона. Тъй като за голяма част от агитката следващото концертно събитие е нейният концерт в Дюселдорф на 4 септември, и в чест на авторството на Лени на една от най-известните и песни, решихме да направим плакати с надпис "Justify My Love, Lenny".


Два сексуално-музикални титана в мокър сблъсък.


...и миксът на Billie Jean и Justify My Love

Още на една от първите песни той се надвеси над публиката, видя плакатите и се захили. Зарадвахме се на тази секунда внимание и на това, че прие закачката. Малко по-късно започна миксът от две класики, които всички от нашата компания безкрайно харесват. Първата бе "The Wall" - песента, олицетворяваща една друга епоха, в която сме живели, и в която музиката беше едно от малкото средства да надникнем отвъд "Стената", която разделяше Европа в името на мнимото щастие. Другата беше
"Billie Jean" на моята първа музикална тръпка и друг музикант, чийто талант е много по-голям от всички слухове около него. Скачахме, пяхме и бесняхме, въодушевени, че един от най-големите в света на музиката пее за нас някои от най-големите песни, създавани някога. Накрая дойде и импровизацията, която ни накара да полудеем - гледайки в плакатите, които бяхме опънали на половината първи ред, Лени заби: "Тоооооо Juuuuuuuuustifyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyy Myyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyyy Loooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooooove! WOW! Невероятно е да приемеш този подарък, в реално време, специално за теб, от Лени Кравиц. Прегръщахме се, целувахме се и плакахме, защото той опъваше онези струни в нас, които ни карат да сме подвластни на Музката.



И тъкмо когато си мислехме, че по-яко не може да бъде, се оказа, че може. Опиянен от любовта, струяща от тълпата, Лени Кравиц слезе при своята публика. При първата му обиколка го докоснах няколко пъти. При втората реши да поздрави хората зад нас и с едната си ръка хвана ръката на един от хората на първи ред. Оказа се, че това бях аз. В продължение на няколко десетки магични секунди крепях съществото, извезано от музика, и попивах невероятната любов, която той получаваше точно в този момент. Същото се случи и с други хора около мен - на една държеше ръката, друг го притисна към себе си, трети го целуна, едно момиче от "нашите" получи въпросът: "Are you OK?" Е как да е ок момичето след всичко, което се случи, и всичко, което предстоеше. Накрая всички ние се поклонихме на Лени - и той на нас. В кратка реч преди финала Лени каза, че това е "най-вдъхновяващата публика" в живота му. Вярвам му. Защото знам, че е истина. Лени оправда любовта ни - и получи стократно повече любов. Амин!

Снимки: Damita, MM forum















24 юли, 2008

Дестинация: Япония

Много искам да посетя Страната на изгряващото слънце, не само защото има изключителна история и невероятна архитектура, а и защото не прилича на никоя друга държава в света. Ето три факта, които го доказват:

1. Най-продаваната книга за 2007.Заглавието й е нещо от рода на "Как да се самоубием, без да причиним вреда на обществото". Там можете да откриете десетки съвети от типа на: "Ако решите да се хвърлите под влак изберете товарен, а не пътнически и оставете бележка, която да оневиняава машиниста - той и без това ще изживее достатъчно стрес". Нищо чудно, че средно на година повече от 30 000 японци слагат край на живота си, след като разполагат с тази книга. Има и безброй не толкова социално ориентирани уеб страници, които помагат на японците да напуснат земята по атрактивни и необичайни пътища.

2. Детските сладоледи. Сигурен съм, че създателят им не е имал нищо лошо предвид, и все пак:



3. Професията "тъпкач в метрото". Илюстрирана е в този видеоклип:



Как да не иде човек!

18 юли, 2008

Светът ни се смее

Напук на твърденията на политическия елит на България, че журналистите у нас излишно драматизират предстоящия доклад на Еврокомисията, днес всички основни световни медии излизат с негативни, а на моменти и сатирични коментари за тоталния провал на България като член на Европейският съюз. Оказахме се в ролята на държава, в която се краде толкова много и толкова нагло, че предизвика "най-критичният документ, изготвян в историята на съюза". Всичко това е поръсено с арогантното, да не кажа неадекватното поведение на министър-председателя и членовете на неговия кабинет, които като деца затварят очи пред фактите и си повтарят, че това не се случва. Рано или късно очите обаче трябва да бъдат отворени - и гледката не е никак привлекателна.

Това правителство постигна своите относителни успехи. Не можа обаче да се справи с най-важното - да не краде. Каквото и да са направили, днешните управляващи имат само един изход да не се запишат в една от най-срамните страници в новата история на страната - да признаят неспособността си да преборят модела, граден от самите тях години наред - модел на непочтеност и задкулисни игри, и да подадат оставка. Това е вторият случай след 1989 година, в който предсрочните избори не са въпрос на политически игри - те са въпрос на елементарна логика. За кой ли път в последните месеци ми е неудобно, че съм част от България.

11 юли, 2008

Най-дразнещите лица в политиката - част 2

Българската политика предизвиква все по-малко интерес сред хората у нас, което я превръща в самоподдържаща и самодостатъчна си система. Лошото в това е, че така се създават условия за бавно или никакво развитие, корупция и вътрешни игри, които допълнително отблъскват всеки външен на тази система човек. Тоест масата хора спира да се интересува от начина, по който се управляват собствените им пари и условията, в които протича собствения им живот.

По-долу в този блог са класирани най-дразнещите политици в една чисто субективна класация от #10 до #6. Днес тя слиза до #1.

5. Стефан Софиянски, Съюз на свободните демократи




Някога Стефан Софиянски беше най-усмихнатото лице в политиката. Е, някога Александър Томов беше просто един от умните в БСП, Петър Стоянов – любимец на всички баби, начело с пловдивските, а Жорж Ганчев – третият по резултат в кандидат-президентска кампания. Времена се менят, а с тях лъчезарността на усмивката на Софиянски премина в гротескна маска. Софиянски за София звучеше като логичния избор. Какво взе Софиянски от София, си знае само той. В продължение на (почти) три мандата той успя да се превърне от един от най-уважаваните мъже в страната в синоним за непочтеност – поне в устата на хората. Според Темида – и впоследствие по собствените му думи – Софиянски е единственият “доказано некорумпиран политик в България”. Винаги ме е съмнявала устойчивостта на морала у който и да е човек. Софиянски разполагаше с огромна власт твърде дълго време. Това, че е злоупотребил с нея, е тъжно. Това, че го е направил в такива размери – жестоко. Това, че днес нагло говори за принципи, морал и други понятия, които като че ли са твърде далеч от собствената му политическа биография, е гротескно. А най-неприятното е, че накрая пак той се смее последен.

4. Румен Овчаров, БСП


снимка: dariknews.bg

Овчаров е надарен с рядкото умение да е неприятен сам по себе си. По всички критерии. Ако забелязвате в написаното дотук, това, което най-много смущава лично мен като гражданин у десетимата “дразнещи политици”, е тяхната наглост, безпардонност и самочувствието им на недосегаеми. В това отношение мисля, че сред всички останали изпъква именно този човек. От циничната усмивчица и опитите за оригиналничене, през крайно неуместните нападки срещу различни политици – съпартийци и опоненти, та чак до най-същественото – безкрайно ниския морал, който цари в българската политика, Румен Овчаров е носител на всичко неправилно, нередно, немислимо в тази сфера. Няма унизителни ситуации за него, няма случаи, в които да каже: “Аз сгреших”, няма повод, който да го накара да престане да ни занимава със своите разбирания за политика, по моему абсолютно погрешни. За да се изброят всички грехове на Овчаров трябва да се пишат томове. Дано някой седне и ги напише. И дано е прокурор.

3. Яне Янев, Ред, законност и справедливост


снимка: actualno.com

По време на предпоследните президентски избори един от кандидатите имаше резултат от 0 гласа. НУЛА! На въпроса защо дори той не е гласувал за себе си, кандидатът отговори, че си давал сметка, че няма да спечели. Политиката често е сцена на различни медийни меркантили, готови на всичко за малко внимание. Навремето Жорж Ганчев забавляваше електората с атрактивното си поведение, култовите фрази от типа на: “Не ме гледай умно, българино!” и “Кажи си приказката, Бероне!”… После се появиха какви ли още не пародии. Някои даже бяха депутати. Името на Венцислав Димитров (наричан от колегите си “Гордостта на Тара” заради изумителната му прилика с любимият жребец на героинята от сериала “Завръщане в рая”) някак само изплува в пространството в контекста на политическата бурлеска. В момента тази вълна е яхната от най-карикатурният политик на демокрацията. Външната прилика с анимационен герой е простима – случило се, не сме предубедени към външни фактори, човекът не е виновен. По-лошото е, че визията отговаря напълно на съдържанието. Янев си умира да подема безумни инициативи, да се коалира на “принципа на курвата” и да се впуска в поредица от шумни авантюри. Безспорният му талант обаче се състои в изнасянето на “шокиращи”, “ексклузивни” и “скандални” разкрития, които най-често имат толкова общо с действителността, колкото той – с разума. Янев е като баноразвиващ се ученик, попаднал по погрешка в елитна гимназия, който на всяка цена държи да стане любимец номер едно на учителката. Реакциите му често напомнят на сърдитко Петко. След раздялата му със СДС той започна да сипе отрова по буквално довчерашните си партньори, като любимото ми негово разкритие е, че Надежда Михайлова е поискала от него крупна сума, за да го включи в изборни листи преди години. Остава въпросът защо ако това е вярно, Яне е политиканствал заедно толкова дълго време с подобна дружина. И този човек гласува закони… Ех, Жоржи, Жоржи, на кого ни остави…!

2. Георги Първанов, БСП



Безпринципен. Това е думата, с която най-точно може да се изчерпи господин Първанов. Това е може би най-важният човек в държавата в последните няколко години. Президентът се наложи като умел, интелигентен, умерен политик, който знае как да се хареса на хората. Но ако погледнем зад безупречната фасада, не можем да не забележим някои детайли, които се набиват на очи. Първанов е ужасно непоследователен в своите разбирания. Когато човек разгледа биографията му и чуе изказванията му, остава с впечатлението, че те се нагаждат според интереса. Чий интерес обаче? Дали задължително и непременно този на държавата?

За кратко в началото на 90-те Първанов е сред учредителите на националистическата организация Общонароден комитет за защита на националните интереси. Години по-късно той порица Волен Сидеров за идеите му и се дистанцира от национализма като политическо явление. Беше важна фигура в БСП по времето, когато партията остро се противопоставяше на идеите България да кандидатства за членство в Европейския съюз и когато от нея определиха като “луд” Соломон Паси заради призива му да станем част от НАТО. През 1999 година Първанов оглави протестите срещу войната в Бивша Югославия, провеждана в рамките на НАТО и с дейното участие на САЩ и говореше от името на народа.

Днес той е президент и главнокомандващ на държава, член на НАТО, поддържа български войници в една друга несправедлива война – тази в Ирак. По време на негов мандат влязохме в Европейския съюз, като Първанов не спираше да говори за “европейски ценности” – в пълно противоречие с по-ранните му разбирания. Самото му президентство се случи на безпринципна основа. През 2001 година Първанов като лидер на БСП поиска предсрочни парламентарни избори и вот на недоверие към правителството на Иван Костов. Ако вотът беше успял предсрочните избори щяха да се проведат… две седмици преди редовните. След тази абсурдна акция той разкритикува Петър Стоянов, че се определя като седесар, защото по думите на Първанов по това време президентът трябва да е надпартийна фигура, необвързана с която и да е политическа сила. Броени седмици по-късно в качеството си на лидер на БСП той предложи кандидатурата си. Днес, сочен за създател и идеолог на управляващата в момента коалиция, той отправя лицемерни критики, от които няма никакви последствия.

Моят проблем с Първанов е това непрестанно нагаждане. Примерите са още хиляди… Професор Андрей Пантев, също част от БСП, има идеи, които са крайно несъвместими с моите. За разлика от Първанов обаче той ги отстоява неотклонно, много интелигентно, с доводи, а не с емоции. На обратната страна Първанов говори много, без да казва нищо (съществено) и е усвоил до болезнена степен политическата мимикрия. И докато отправя призиви за морал в политиката устата, талантлива, но слаборепертоарна певица, се хвали наляво и надясно, че е личната му любовица.

Дали това поведение е еволюция на мисленето? За себе си съм намерил отговора на този въпрос… Потърсете го и вие…

1. Ахмед Доган, ДПС



Ако Първанов е най-същественият политик от последните няколко години, то Доган е вероятно най-важната фигура на прехода. И до днес. Неизменният водач на ДПС притежава неоспорима харизма. За разлика от повечето си колеги той говори ясно, разбираемо, смислено, дори увлекателно както с други политици, така и журналисти, анализатори и обикновени хора. Ахмед Доган е брилянтен политик. Той обаче играе не по общите правила, не дори по наложените от него правила, а по собствените си представи. Той е ярък пример за това, как всичко се отнася до останалите, но не и до него. Доган е символ на прехода в много аспекти, но най-вече в контекста на сгрешеното мислене, на сбъркания модел, в който има малко европейско, много балканско и много ориенталско. Ахмед Доган е човек на две държави – България и Турция. Той брани много интереси – включително своя, и тези интереси винаги са поставени над общия интерес. Той е депутатът, който е влизал по-малко в Народното събрание от всеки начинаещ репортер. Той е законодателят, за когото не се отнасят ничии закони. Той е оцеляващият на всяка цена в политика – и после тази цена е плащана от други. Много неща могат да се кажат за Ахмед Доган, но колко от тях са положителни за някой друг, освен за самия него? Човек не живее сам за себе си, той е част от една общност, и това важи в хиляди пъти по-силно, когато управлява тази общност. Не може в политиката да има личност, която смята “обръчите от фирми” и купуването на гласове за “нормални практики”. И нещо повече, която заявява тези си виждания със самочувствието на вечния победител, който дърпа всички конци в държавата. За мен Ахмед Доган е най-важното и най-лошото явление в българската политика. За разлика от Михайлова, Расате, Янев, Софиянски, Костов, неговият политически крах не се очертава скоро. Не партиите могат да изхвърлят Доган от политиката, не дори избирателите могат да го сторят. Това може да се случи само с едно качествено ново мислене на хората у нас и качествен нов начин на правене на политика. Кога ли ще се случи? Един Аллах знае…

Как всъщност се стигна до този момент?



Отговорът - тази есен...

10 юли, 2008

Най-дразнещите лица в политиката - част 1

Българската политика предизвиква все по-малко интерес сред хората у нас, което я превръща в самоподдържаща и самодостатъчна си система. Лошото в това е, че така се създават условия за бавно или никакво развитие, корупция и вътрешни игри, които допълнително отблъскват всеки външен на тази система човек. Тоест масата хора спира да се интересува от начина, по който се управляват собствените им пари и условията, в които протича собствения им живот.

Това безразличие и отблъскване от политиката се дължи на десетки фигури, които превърнаха политиката в синоним на нещо мръсно, непочтено, нерегламентирано. Избрах десетима актуални политици, чието влияние според мен има негативен оттенък върху отношението на гласоподавателите към тази така съществена сфера от живота на всеки от нас. Сега ще ви представя първите пет от лауреатите от тази позорна класация:

10. Надежда Михайлова, СДС


снимка: actualno.com

“Хубавото Наде” изгря внезапно на политическата сцена и забрави да слезе от нея. За разлика от безславно и закъсняло оттеглилия се Петър Стоянов, безспорно красивата Надежда се превърна в грозно вкопчена във властта на партията СДС – или онова, което е останало от нея. От години Михайлова не предлага адекватни идеи и посвещава времето си на вътрешните битки в някогашния политически гигант. Не успя да намери общ език нито с Иван Костов, нито с Екатерина Михайлова, ни с Петър Стоянов, ни с Пламен Юруков. В същото време под нейно ръководство СДС се срина на политическата сцена, а кандидатурата й за кмет на София се превърна в зашеметяващ провал. Гафовете и започнаха още през 1999 година, когато призова своите колеги да “нахранят журналистите”. В допълнение излезе следният й култов коментар: “Вчера в село Аксаково, традиционно червено - там имаше един кмет, който умря, благодарение на което имаме някакви шансове от БСП.” Името на бившия й съпруг Камен Михайлов бе неколкократно замесвано в подозрения за корупция. Престъпно остава и безхаберието й по случая със задържаните в Либия медицинки сестри, които плащат за това с осем години от живота си. Още много може да се каже за госпожа Михайлова, но вместо това ще завърша с извадка от разговора, в който Михайлова нагости журналистите:

Михайлова: Намерете си разтропан човек да ви води пресцентъра. Направете си пресцентър.

Мандев: Имаме го пресцентъра , разтропани хора - не.

Михайлова: Грубо казано, намерете начин тия журналисти да ги хванете по някакъв начин....

Мандев: Част от тях, въпреки че не са комунисти....

Михайлова: Нахранете ги.

Мандев: ....не изопачават нещата......

Михайлова: Това ви казвам, нахранете ги!


Е, Михайлова похапна достатъчно. Време е да се оттегли.

9. Симеон Сакскобурготски, НДСВ



Малкият Симеончо определено има тежка травма в детството, причинена от българската държава в лицето на тогавашния режим. Е, върна ни го с лихвите. Завръщането му в политиката бе посрещнато с опиянение от някогашните му поданици по една проста причина – обеща на измъчения от преходи, корупция и игрички “нов морал в политиката”. За нов морал не знам, ама определено вкара нов подход. За жалост не успя да се пребори за кандидат президент – роля, която би му отивала в много по-голяма степен с оглед на общата му култура, няколкото езика, които владее перфектно (за разлика от архаичния български, с който борави) и стабилните си връзки в Европа и арабските страни. Вместо това той пое изпълнителната власт и се превърна в цар на празнословието – в редките случаи, когато решаваше да каже нещо. Общото впечатление от участието на Симеон Втори в политиката остави горчив привкус у неговите избиратели. За сметка на това царят се обогати с немалко земя и имоти. Любовта му към властта доведе до коалиция с бившите комунисти, навремето прогонили го от страната – съюз, който самият Сакскобурготски отричаше седмици преди това. Макар това да беше може би единственият възможен ход в създалата се ситуация, цената му бе премълчаването и опрощаването на някои грехове на воденото от него правителство. Но не е луд онзи, който яде баницата…

8. Иван Костов, ДСБ


снимка: capital.bg

Сравнявайки България през 2001 с България през 1997 не можем да не забележим разликата в положителна насока. Проблемът: Костов и хората около него много крадоха, бе! И то безогледно и нагло. Тоталната победа на изборите и абсолютната власт изкушиха мнозина и самозаблудиха Иван Костов, че е безгрешен, недостижим и незаменим. Четири години по-късно хората недоволстваха, че не живеят добре, а Иван Костов им обясняваше, че не е вярно. Премиерът не търпеше критики и различни мнения. Превърна СДС в партия, в която притежава едноличната власт. Гордостта на Командира го доведе до крах на изборите през 2001 година и той взе, че се врътна като ощипана мома и не проговори на журналисти и избиратели цели две години. После пък си отвори устата и не спря. Неморално е човек, обвързан с толкова съмнителни сделки, решения и проекти, да говори за морал в политиката. Костов е на път да остане самотен воин от някогашна армия. Хубавото е, че след като пропусна (отдавна) моментът, в който да се оттегли, догодина е твърде вероятно да отпадне от политическата сцена по естествени избирателни причини.

7. Румен Петков, БСП



снимка: dnes.bg

Ако трябва да се определи Петков с една-единствена дума, тя е “наглост”. Арогантността и прекомерната гордост на доскорошния вътрешен министър струи от грандоманското му поведение, евтиния сарказъм, с който обича да се изказва и най-вече липсата на елементарна политическа култура. Петков демонстрира забележително висока самооценка за себе си и постиженията си. Работата му в МВР обаче донесе повече критики (отвътре и отвън), отколкото реални постижения. Верен на ретроградната клика в иначе развиващата се БСП, Петков предложи създаването на обществен съвет към Министерството на вътрешните работи, в който да влязат генерали от бившата Държавна сигурност и ръководители на МВР отпреди 1989. Е, размина ни се – след натиск на няколко държави и собствената му партия. Наглите постъпки обаче не секваха – от инцидента на магистрала “Тракия”, в който кортежът на Петков, нарушавайки правилата за движение, закача колата на езиковеда професор Тодор Балкански, без дори да спре до натиска върху журналистка от БНР, задала “излагащ” въпрос към Петков и румънския му колега. Разбира се тези и подобни случаи винаги са отричани, но не е ясно как се свързват винаги и неотменимо именно с Петков. Подозренията за връзките между оглавяващия най-важното министерство в държавата с хора от така наречения подземен свят имат своите основания и се проявяват в показни жестове към хора от типа на Маджо, охраняван като Буш. След множество скандали, свързващи Петков и други водещи фигури в министерството, и след седмици инатене, той най-сетне подава оставка, злъчен както винаги. Вместо да се скрие някъде, и до днес Петков остава една от водещите фигури в БСП и участва активно в някои от най-важните решения за партията. Срам ме е, че такъв човек е част от политиката!

6. Боян Расате, Български Национален съюз



В началото бе Волен. Белокосият вожд започна сериозната си кариера като краен националист, с абсурдни идеи и смешни предложения за решаване на проблемите в страната, които увлякоха най-първичните и ниско образовани избиратели. Влизайки в кочината от “грухтящи прасета”, както той определи колегите си политици, Сидеров еволюира невъобразимо и днес е далеч по-умрен, а изказванията му са далеч по-смислени и логични. Мястото му на маниакален псевдо-патриот обаче не остана празно за дълго. То бе заето от политическия клоун Боян “самонарекъл се” Расате, който демонстрира изключително нисък праг на интелект, морал и зрялост. Евтините му изказвания и комедийните изяви подхождат повече на едно не особено надарено, но подчертано инфантилно дете, което търси внимание на всяка цена. Организираните от него отряди, с които да пази държавата предизвикаха всеобщ присмех. Култов момент от присъствието му остават кадрите, в който по време на гей парада Расате маха с крачета, набутван от полицаи в съответната кола и крещи безсмислици. За жалост подобни карикатурни явления карат все по-малко хора да приемат политиката като нещо смислено.


Достойното поведение на един политик. Видео: bTV и zazz.bg

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ