14 ноември, 2007

Ние, лузърите

В прогимназията хич не ми беше хубаво. Сигурно защото имах очила, бях слаб, нисък, умен и с пъпки.

В гимназията беше по-добре - но така и не станах част от училищния елит - на отличниците, на красивите или нма други групички. Срещам се понякога с бившите си съученици. Те палят със същите жестове същите нискокласни цигари, които пушеха тогава. Вълнуват се от същите неща. Поватрят отново и отново същите спомени. Може би защото по онова време – за разлика от мен, са се чувствали щастливи.

Сега нещата са много различни. Защото ние, лузърите, имахме накъде да се развиваме. Гледам някогашните училищни звезди ми е малко мъчно – заради скучните или нископлатените им професии, заради същите онези безкрайни теми на разговор, заради всичко, по което приличат на себе си от онова време. Оказа се, че ние, лузърите, сега сме от другата страна. Трябва ли да злорадтстваме...? Едва ли. Трябва обаче да си дадем сметка, че не всеки успява да обърне съдбата си. Обидите, подтискането и наисилието над личността в училище често създава чудовища...

Тук ще можете да прочетете откъси от писма на хора, участвали в “Пълна промяна”... Прочетете ги и се замислете дали вие сте правили нещо такова, каквото са им причинявали техните съученици. Дали вашите деца не са звезди днес и лузъри утре... Помислете си колко по-лесно е да обърнеш внимание на някого, пък бил той и с очила и пъпки, отколкото да му се подиграеш или да го отхвърлиш. Да си толерантен понякога може да е печелившо...

Прочетете тези откъси, а после вижте едно филмче срещу насилието в училищата. Текстът му е писан от едно дете, Лора Граймс, което е било една от нас, лузърите. То вече не е на Земята, но пак успя да се превърне от лузър в победител... с тези думи. Самоубило се е, защото не е издържало на това, което са му причинявали другите... Преводът е на моя приятелка, която е от онези, които винаги са били първенци..., но никога не са разделяли хората в категориите, за които писах по-горе. Помислете и за това...

Из писмо 1

“Настана време да тръгна на училище. С голата си глава, скрита от забрадка, с опадалите мигли и вежди, аз бях коренно различна от останалите. От първия си ден в училище станах обект на постоянни подигравки, обиди, ненавист, унижения и злоба. Децата се оказаха най-големите ми и безпощадни съдници. Но не бяха само те. Виждах отвращението в очите на учителите, страхът в очите на родитеите – да не би да съм заразна, да не би да навредя.

В гимназията отново бях атракцията на междучасията и причината за подигравки и унижения. Затворих се в себе си, търпях, мълчах и преглъщах всичката помия в името на образованието си. Друго така или иначе си нямах. Трябваше ми много малко за да бъда щастлива, но не се намери кой да ми се усмихне и да ми даде това щастие...”



Из писмо 2

“Още от ученичка страдам заради грозното си лице. Всички момичета ме избягваха, а момчетата не ме поглеждаха. Стоях си самотна вкъщи, никъде не ходех, никъде не излизах, освен когато ходех на училище. И там се опитвах да се скрия. Като тийнеджърка гледах тайничко как моите връстници излизат на дискотека, събират се, забавляват се... Аз пропуснах всичко това и то само защото се притеснявах от грозотията си. Така ми викаха: “Ето я, грозотията идва!” Какво ли още не съм чувала за себе си: “мършавата крава”, “вещицата”... не искам да си спомням всичко, което ме е застигало. Дори не отидох на абитуриентската си вечер – нямах нито желанието да изтърпя подигравките “като за последно”, нито самочувствието да се облека и гримирам. Знаех си, че и най-хубавата рокля няма да ме разхубави, напротив – аз ще я загрозя.

Станах много затворена и подтисната, научих се да не говоря с хората, когато вървя по улицата да не ги поглеждам в очите. Родителите ми се разведоха и израснах сама, в безпаричие и мизерия. Омъжих се някак случайно, за първия човек, който ми обърна внимание. Имам две деца, които са едничката ми радост...”


Из писмо 3

“В училище момчетата ме биеха, подстрекавани от слабичките хубавици, които изпитваха някакво перверзно удоволствие да ми се присмиват. Почти винаги изчаквах часовете да започнат и тогава влизах в клас, за да си спестя подигравките и боя. Винаги ме удряха в корема и до ден днешен не мога да забравя злобата и яда на тези млади момчета. Имаше един, който не пропускаше ден без да ме удари. През междучасията се криех по тоалетните, закуска никога не си купувах сама – карах някой друг да го направи, защото винаги ми се подиграваха, когато ям. Явно са очаквали, че след като съм дебела никога не изпитвам глад. Часовете по физическо бяха кошмар за мен не заради натоварванията – бях пъргава и енергична въпреки килограмите. Ужасяваше ме мисълта да се преоблека пред другите. Понякога учителката ме караше насила да се преоблека, понякога се смиляваше и ме оставяше сама в съблекалнята, за да ме изпита в междучасието. Благодарна съм на тази жена и никога няма да я забравя.”




Ако вие сте едно от онези деца, които са подлагани на унижение или насилие - не унивайте! Ако имате нужда от помощ - потърсете я на телефон 0 800 19 100. Безплатно е.

08 ноември, 2007

В помощ на "Господари на ефира"


"Здравей, България" развълнувано дискутира стачката. Като гледам надписа май реформи в образованието отдавна са били наложителни. :)

03 ноември, 2007

Улица "Златна врата"


Не знам кой я е кръщавал тая улица в софийския ЖК "Стрелбище", но определено е проявил грозен сарказъм с избора да постави табелката точно тук...

02 ноември, 2007

Програма на Българската национална телевизия отпреди 30 години

Във времената, в които телевизия, интернет и всевъзможни медии ни заливат с игри, шоупрограми, порно и какво ли още не, е трудно да си представим света, отпреди само 3 десетилетия. Тогава на принципа на единствения избор имаше една партия, еднаква цена на билетчетата навсякъде (6 стотинки) и - разбира се - една телевизия. Прави впечатление, че програмата на БТ отпреди 30-ина години указва точно на пролетариата за кого е предназначено конкретното предаване - "За пионерите", "За любителите на спорта" и така нататък. Ето я, в целия й социалистически блясък. Посмейте се, 
намръщете се или си спомнете с носталгия ония времена.



Снимка: вестник "Сега"

Понеделник, 18 ноември

17,30 Беседа по решенията на Юлския пленум на ЦК на БКП
18,00 Новини
18,10 За пионерите: “Барабанче”
18,30 “Децата на цирка” – филм
19,00 “Красиво и удобно” – икономическо предаване
19,20 За народната армия: “С песен в строя” – концерт
19,40 Реклами
19,45 Мелодия на месеца
19,50 Лека нощ, деца!
20,00 По света и у нас
20.20 Спортен екран
20,30 Телевизионен театър
21,40 Лауерати на международни концерти
22,00 Новини

Сряда, 20 ноември

11,00 Ученици, предаваме за вас! Програма за учениците от професионално-
техническите училища: “Чугун”, “Желязо-въглеродна диаграма”, “Горещо валцоване на металите и “Горещо щамповане на стоманата”
16,30 Ученици, предаваме за вас! (повторение)
17,30 Интервизия – предаване за Берлин
18,10 За пионерите: “Сладкарница “Златното петле” – предаване от Русе
19,10 На спортни теми
19,20 Реклами
19,30 За любознателните: “Следи под водата”
19,50 Лека нощ, деца!
20,00 По света и у нас
20,20 Политически коментар
20,30 “Операция “Тръст” – съветски игрален филм, терта серия
22, 00 “Скулптурата на Барок” – унгарски документален филм
22, 20 Музика – изпълнения на квартет “Димов” и засл. арт. Николай Гюзелев
22,50 Новини

Още спомени от светлото минало търсете в "Инвентарна книга на социализма" на Яна Генова и Георги Господинов , изд. "Прозорец", 2006

28 октомври, 2007

ДПС – Дивашко Потъпкване на Свободата


Снимка: www.yurukov.net.
 
Отвратителни кадри излъчиха медиите тази вечер по повод изборите в различни краища на България. В Пловдив се оказа че циганският квартал “Столипиново” е бил център на купуваните гласове. Случайно или не огромната част от тях са били за ДПС. Чакаме резултатите тази махала. Хайде на бас, че там резултатите за партията ще са драстчино по-високи.


Честни избиратели от "Столипиново" се радват на пълни търбуси. Мисля, че всички знаем кой им е платил бирата и кебапчетата.

Ардино обаче се оказа емблемата на цинизма, в който живеем. Пристигащи изборни туристи, осребрени билети, полуграмотни турци, които не знаят езика на държавата, в която гласуват, повсеместен страх сред населението да говори пред камерите и нагли изказвания на представители на партията.


Изборна бюлетина от Ардино. Срещу номер 5 в бюлетината (номерът на ДПС) има точка. 
Според Движението това е случайна "печатна грешка". Част от изборните туристи 
от Турция са полуграмотни и не познават азбуката на държавата, в която гласуват. Ако ДПС казват истината, то случайността определено има политиески пристрастия... Снимка: Булфото.

Винаги съм бил радетел на равенството между хората и върл противник на разделенията по расов, етнически, религиозен, сексуален или друг подобен признак. Моят нов най-добър приятел Ахмед Доган обича да се хвали, че ДПС е било гарант за етническия мир в България. В дни като днешния обаче ми се струва, че Движението е най-сигурният източник на етническа омраза. Причината сигурно е бетонирането на партията във властта и последвалата самозабрава. Това е бомба със закъснител и е време да бъде спряна. Дано за това се намери законен и демократичен начин. Иначе ще има още една, коя ли поред причина, да ме е срам, че съм българин...

27 октомври, 2007

Учителите: цената на морала

Учителите получиха своето. Почти. Следващия юли ще взимат с около 100 лева по-малко, отколкото искаха.

При подписване на споразумението между Министерски съвет и стачниците обаче се прави един компромис, който някак синдикатите деликатно отбягват да коментират. Процентът от брутния вътрешен продукт, който учителите поискаха за образование, бе 5. Държавата обаче дава 4.2% - минимално увеличение от сегашния.

Съгласието на учителите с това споразумение означава, че лозунгите как се борят за по-добро образование на децата в България, са били кухи. Искали са – с основание – повече пари за труда си. Останалото е било една мащабна форма на популизъм, с което да се оправдае единият месец, изгубен за учениците. Изводът е, че в крайна сметка учителите и критикуваните от тях управляващи, не са чак толкова различни. Говори се едно, а мотивите зад действията са други. Това е урок, който малцина ще усвоят. До следващата стачка...

26 октомври, 2007

Ахмед Безсрам

В последния ден за изборна агитация господин Ахмед Доган достигна своеобразен връх в своя политически цинизъм.

Най-напред оплю учителите, като каза, че 90% от тях “не стават за нищо”. Интересно как лидерът на партията, чийто електорат е с най-ниско образование, успя да се изкаже по точно този въпрос. После пред очите на камери и журналисти се източиха десетки автобуси с хиляди “туристи” от Турция, които не криеха причината за екскурзията – изборите. Никой не спести истината – че пътуането е безплатно и целта е местният вот. Доколкото знам в закона, подкрепен от коалицията с мандата на същия този Доган, купуването на гласове е наказуемо деяние. Ако плащането на транспорт от Турция до България не е подкуп, не знам какво е. Накрая Доган сложи и черешката на тортата с изказването в пренаселеното тия дни Ардино, че е взел Мехмед Дикме от улицата и “го е направил” кмет. В демократичните държави свободният вот определя кметовете, а не политическите лидери.

 Лицето на цинизма: Ахмед Доган. Снимка: dir.bg

Грозното е, че всичко това няма последствия. В ролята си на лидер на ДПС господин Доган нарушава закони, въпреки че вече шеста година е във властта, която ги изработва. Но какво можем да очакваме от човек, за когото работното място е случайна спирка... Да ви припомня броя на присъствията на депутата Доган в Народното събрание за последните му три мандата Те са... две. Толкова ще да е стойността на оценката и за политическия и човешкия му морал. Това за жалост е оценка и за българското общество, което търпи подобни прояви. Тъжно е.

23 октомври, 2007

Писмото на един сериен самоубиец

“Драги Ангеле,

Знам, че за теб това писмо е изненада, но нали приятел в нужда се познава. Ти си ми още приятел, надявам се, а аз съм в страшна нужда. Моля те, помогни ми, защото страшно съм го закъсал.

Както си спомняш, последния път, когато се видяхме, беше на сватбата ми с Вера миналата година. После семейният ми живот ни отдалечи, но ето че пак той ще ни сближи, вярвам в това.

Малко след медения ни месец Вера забременя. Доктук хубаво. Но бременността й се отрази зле. Реши, че й се ядат единствено макарони, спагети и прочие подобни и решително отказа да погълне друго, като изискваше и аз да ям същото. И така, цяла седмица ядохме сутрин макарони, за обяд - спагети и фиде, а вечер кус-кус. След като седмицата бавно и мазно изтече, аз решително отказах да се подчинявам на тази кулинарна диктатура и заявих, че ще си готвя нещо друго. Тогава Вера ми се развика и каза, че явно вече не я обичам и не мога да я търпя, и съм съжалявал, че сме женени, че той, бракът, се градял на отстъпки, които аз не искам да правя, че мама й била права за мен и още много неща в този дух. Наложих си да ям от ония неща (гнус ме е дори да ги изпиша) още месеци наред.


Миниатюрна част от закуската на Вера

Най-сетне моментът Вера да роди дойде... и тя наистина роди след няколко дни. Но не просто едно бебе. Роди шест.

Всичките момичета. Получихме поздравления от директора на родилното, от министъра на здравеопазването, от председателката на Съюза на жените и от директора на Женския пазар. Даже писаха в някакъв вестник – имаше съобщение на страница “Куриози”. Това обаче не намали паниката ми – та как щях да издържам шест дъщери. Отгоре на всичко Вера настояваше всички да се казват Кичка, в памет на покойната й баба. Всякакви доводи против срещнаха виковете през плач на Вера за брака и компромисите и другите неща, за които ти писах по-горе, придружени с твърдението, че не съм зачитал паметта на баба й, видна ятачка. След дълги преговори все пак постигнахме консенсус - сега децата се казват Кичка, Кичка-Мария, Кичка-Богдана, Кичка-Зафирка, Кичка-Милена и Кичка-Вера. Това, последното, е един вид кръстено на майка си.

 Част от Кичките

Малко след това Вера се прибра вкъщи. Обясни ми подробно какво е да изкараш шест бременности наведнъж и заяви, че има нужда от почивка. Легна на едно легло и това бе един от последните пъти, в които я видях права. Макаронено-спагетеното ежедневие продължи. Аз си взех едногодишен отпуск (неплатен) и само готвих, чистих и се грижех за дъщерите, които не спираха да се напикават и плачат заедно и поотделно. Тъкмо си мислих, че по-лошо не може да стане, когато съдбата се ухили доволно и каза, че може. Разбрах, че баща ми, вдовец от много години, решил да се ожени за сестрата на Вера, ученичка в девети, да, в девети клас. Видели се на сватбата ми и разбрали, че се обичали. Аз вече не понасях Вера, а ето че допълнително се обвързвах със семейството й. А и жена ми правеше малко да облекчи тегобите ми. След като роди не отслабна, а още надебеля, грубо едно трийсе-четирсе кила наддаде. Устата й лъщеше от мазнотиите, които поглъщаше, а се оказа, че разкошната й коса е всъщност перука. Нямах сили да започна дело за развод нямах сили за нищо. И реших: ще се самоубия! С тази жена и с шестте Кички разбрах, че това е единственият начин да се отърва.

 Aз пред портрета на Вера

Решението бе лесно, а изпълнението, мислех си аз, още по-лесно. Да, но не! Първо реших да скоча от покрива. Покатерих се на него. Приближих се до ръба. Погледнах надолу. Беше ужасно. Ужасно високо. Помислих си за Вера, която ме чака, потна и лъщяща, и всяко колебание изчезна. Скочих. Падах дълго или поне така ми се стори. Животът ми мина пред очите ми като на филмова лента, както си му е редът. Стигнах до долу и почувствах остър сърбеж по тялото си. Сградите започнаха да се движат със страшна скорост и се чуваше странно ръмжене. В ада съм, помислих си в един миг, преди да разбера, че съм попаднал в движещ се камион и бодежите са от сламата, която той превозва. Скочих от камиона при първа възможност. Застанах в центъра на едно кръстовище с надеждата, че някой добър човек ще ме блъсне с колата си. Получих само псувни и звук от набиращи се спирачки. Няколко шофьора слязоха от возилата си. Надявах се, че ще ме убият. Е, не ме убиха. Само ме биха. Ама много.

Тогава ми хрумна да се удавя. Качих се на първия автобус и, правейки се, че не забелязвам погледите, събрани от разкрасеното ми лице, се запътих към крайградското езеро, което ми се стори подходящо за целта. Стигнах до езерото, смело навлязох в студените води, потопих главата си, загледах се пак в минаващия пред очите ми като на филмова лента досегашен живот и чаках прожекцията най-после да свърши. В момента, в който с радост усетих, че губя съзнание, две силни ръце ме грабнаха и ме изтеглиха на повърхността. Огромен мъжага ме изнесе от езерото. Не можех и да помръдна до мига, в който мъжагата не се опита да ми направи изкуствено дишане – на мига скочих на мокри крака. Оня ми обясни. че като малък много искал да стане спасител, но не успял и когато имал свободно време, дебнел край езерото с надеждата да спаси някой удавник. Аз съм му бил първият. Кимнах му с благодарност, мразейки го до дъното на душата си. В момента, в който се изгуби от погледа ми, атакувах езерото отново. И така осем пъти. И осемте пъти си изглеждах филмовата лента, а онзи успяваше да ме измъкне от щастливия край. Отказах се и, мокър до кости, се замъкнах към къщи.

 Моят спасител...

Явно да умра бе по-трудно от това да живея. Но веднага щом влязох в апартамента и чух пискливия Верин глас и ревовете на Кичките, мнението ми бе съвсем друго. Хрумна ми спасителната идея. Ще се обеся! Смъкнах въжетата от простора за пране и ги превърнах в дебело въжище с примка. В истерията си го окачих на полюлея и сложих примката около врата си. Бутнах стола, върху който се бях качил и се озовах с трясък на земята. Полюлеят не издържа на тежеста ми. Аз обаче бях твърдо решен този път да доведа нещата докрай. В неравната борба паднаха и корнизите, и закачалката, и душа в банята. Докато търсех отчаяно някоя подходяща мебел, нахлуха ченгетата. Оказа се, че Вера, принудена от шума, бе станала и видяла какво се опитвам да направя и звъннала в полицията. Аз реших да обясня на ченгетата всичко - и това се оказа най-голямата ми грешка.

 Едно от оръжията на престъплението

Хванат на местопрестъплението, сега съм оплетен в две дела. Първото разглежда вината ми в обвинението, че съм сериен самоубец, което било престъпление от първа степен. Второто е заведено от Вера – настоява за обезщетение за стреса, който била изживяла и иска развод с издръжка от моя страна.

Ето, братко, как съм я закъсал. Моля те помогни ми - с пари, роднини, отрова за мишки... Винаги твой приятел: Добромир”

22 октомври, 2007

Проф. Андрей Пантев: Браво!

Току-що депутатът от БСП Андрей Пантев за пореден път произнесе образец на политичка реч! Не се сещам за общественик, чиито възгледи толкова да се разминават с моите. Но не се сещам и за политик, който да говори толкова добре и толкова смислено... Ако намеря цитати от речта му, ще ги копирам тук, още повече че в случая (по-скоро по изключение) мнението му за учителската стачка в значителна степен съвпада с моето. 

Закон за мълчанието

Подпаленият напоследък от всякакви протести министерски съвет на Републиката е на път да си направи хакарири с истеричното решение за изменение на вече съществуващ закон. Става дума за закона, регламентиращ правото на гражданите да протестират. Гениалната идея е да се разшири и обогати списъкът с причини, поради които събиране на хора на митинги, стачки и протести може да бъде отказано от властите.

Ако има нещо наистина лошо като наследство от комунизма, то това е мисленето. Виждаме проявите на извратеното мислене навсякъде около нас, то се проявява и у някогашни ятаци, и у млади геймърчета. Подобно решение – за ограничаване на правото на протест и събиране, е следствие именно от “онова” мислене. Какво ще се постигне с такова решение? Нима проблемите ще изчезнат? Да, но само от взора на тези, които не могат да ги овладеят. Малко детска е тази постъпка, замрежваме очи с ръчички и си повтаряме: “Това не се е случило, това го няма”. Когато обаче запушиш всички отвори и парата няма откъде да излезе следва експлозия..., а ние сме твърде млада демокрация, за да изпитваме устоите й.

Арогантността на даден човек, независмо в каква сфера работи, рано или късно го изяжда. Когато става въпрос не за личност, а за група от хора, при това тези, натоварени с управление на държавата, “изяждането” ме е личностен проблем. Никога не съм възприемал мисленето на българските политици, че са “изстреляни” над хората, които са ги избрали. Това отново е наследство в мисленето от времето, когато всички бяха равни, ама някои по-равни. Дано дойде ден, в който ние като общество постигнем друго мислене. За това трябва време... и мъничко усилие от всеки един от нас. Но без революции, моля. В българската история те рядко са водели до добри резултати...

21 октомври, 2007

"Стълбите"


Случайно попаднах на този разказ. Писал съм го през 2001 година. Реших да го споделя с вас...



Всъщност не мога да кажа, че го мразя. Направо не мога да го понасям. Откакто мама го доведе вкъщи, за мен няма хубави дни. Той не ме харесва и аз не го харесвам, и така е било винаги. Когато татко си отиде, започна да идва той. Беше мил с мен, но аз реших, че е ужасен и го казах, а мама ми се развика.

Тогава бях на 12. Днес, малко след 15-ия ми рожден ден, две години след "изненадата", както нарекоха претупаната си сватба, знам, че чувствата ни са взаимни. Пред хората и дори когато сме сами, той е мил и чудесен, но аз си знам, че би предпочел да ме няма. Винаги ми се усмихва, ама усмивката му е гадна, нарича ме "малкото мамино момче" и това ме влудява. Майка ми нищо не вижда и не чува, само разправя колко е влюбена и щастлива и какъв пън е баща ми. Сигурно е щастлива, че е забила мъж, с десет години по-млад от нея, който настоява, че ми е "новият татко".

Добре поне, че не ме карат да кисна вкъщи. Не мога да си представя да сме мило и задружно семейство, както й се ще на така наречената ми майка. Тя непрекъснато ми опява, че преча да изградим "нормални отношения". Все ми натяква, че оня бил много мил с мен, а пък аз, бла-бла. И само мели с ръждясалия си глас да започна да го наричам "татко".

Както си гледам телевизия, "татко" се домъква и сменя програмата, щото давали някакъв мач и аз сигурно също ще искам да го гледам. Почва да ми обяснява колко интересна игра е футболът и как аз ТРЯБВА да го харесвам, какъв мъж съм бил, ако не го...

Излизам от къщи, докато оня си нарежда, тръшкайки вратата. Мисля, че се лутам с часове, повтаряйки си колко много, много го мразя. В такива моменти ужасно ми се иска да си поговоря с татко, моя татко, макар че ме дънеше и псуваше. Тогава си мислех, че мразя и него, но сега знам, че ми липсва... откакто майка ми го изгони и се разведе с него. Кофтито е, че той май не се сеща много-много за мен. Един път се обади, решил със замътения си от пиене мозък, че имам рожден ден, но майка ми го изгони. И все пак ми е баща, ако ще и да ме е спуквал от бой, а тоя, дето чука майка ми, идва и ми спира телевизора... Решавам да й кажа всичко и тоя най-накрая да се замисли какъв тъпак е, щото... ще види той.

Прибирам се и викам майка ми в моята стая. Разказвам и всичко, а оная почва пак, че съм бил неблагодарен, че човекът се разкъсвал, за да ме изхранва, пък какъв бил баща ми, крайно време било да не се държа като пубер.

Ако мразя нещо повече от мъжлето на майка ми, то е да ми викат "пубер". Ебати гнусната дума. Разкрещявам се, тя също. Оня си седи отатък и се прави, че не чува нищо.

Майка ми обаче продължава да ги реди и ръждата в гласа й просто ме побърква. Викаме си така двамата и по едни време тя се разревава и почти прошепва, че не може да издържа така. Някак си изведнъж ми става кофти за нея, а тя проплаква, че с баща ми просто не се живеело и че прави всичко заради мен, а аз не съм искал да се сближа с човека, който най-много обичала след мен.

След мен.

Тя обяснява с пресекващ глас да ми обяснява, че ако само се опитам да бъда по-мил с мъжа й, само веднъж да му кажа "татко", нещата могат и да потръгнат...

Бързам да я изтикам от стаята, защото усещам как и аз ще ревна...

Цяла нощ си мисля и хич не ми е до сън. Де да знам, може пък аз да съм виновен...но аз не мога да го трая...той не ми е баща... И все пак той се грижи за мен, за разлика от истинския..., дето ми викаше "кекльо" и вонеше на евтина мастика... Може пък ако му дам... само един... един шанс...

Не съм усетил кога съм заспал. На сутринта майка ми вече беше излязла, а и оня се стяга за работа. Шмугвам се в банята и го слушам как се приготвя, нафъсква се с някакъв дезодорант, излиза...

Изтичвам след него, някакъв парцал се е настанил в гърлото ми, но все пак гласът ми го застига, докато слиза по стълбите.

- Татко...

Той продължава да слиза, без да реагира. Не ме е чул.

- Татко... - чувам гласа си, вече по-силен, но той не се обръща.

- ТАТКО! - изкрещявам, а входът прокънтява.

Той завива по стълбите и изчезва от погледа ми.

Чувам само стъпките му, докато слиза по стълбите. Някъде на долния етаж започва да си подсвирква. Пронизителният звук се удря из стълбите, кънти и се търкаля върху отпуснатото ми на цимента тяло аз знам, че ще мразя този човек до края на живота си.

20 октомври, 2007

Сметски избори

Октомври 2007.

Разпилени боклуци волно се носят под галещите повявания на вятъра. Две дръгливи кучета ровят из листата между панелките – наследство от времето, в които всички бяха “равни”. Стресват се и започват да лаят по вмирисания на пот циганин, който шиба кльощав кон, теглещ мръсната каручка с гуми от “Жигула”. Наоколо няколко деца крещят, накачулили се по ръждасяли съоръжения, които съставляват местната “градинка” – площ с проскубана трева и няколко олющени пейки. Едно от децата настъпва лайно. Крещи. Майка му също. Същата тази майка е изхвърлила употребявания си тампон заедно с коричките от препечения хляб, който е проготвила за закуска, в найлонов плик от местния супермаркет. Метнала е торбата в металния контейнер, разположен до цветните, приветливи и празни кофи за разделно събиране на отпадъците. Колата на “чистота” обаче още не е дошла и разкъсаното пликче е понесено от вяртъра в едно с тампона сред другата гмеж. После как няма кучетата да са изнервени и да хапят. Те надушват всичко.

Добре дошли в София, столицата на европейска България. Това са само част от нейните забележителности. Има и още: например отровния покрив на Университета, позеленелия паметник на царя освободител, евтините проституки на Лъвов мост, в чиито вагини е запечатана историята на бактериалното развитие и техните “колежки” от Министерството земеделието, които хем могат да ви извъртят свирка за петнайсе лева, хем да ви ударят една патка, ако тайничко си падате по това. Имаме си и улици, пълни със сърдити хора, които псуват задръстванията, дупките, провинциалистите, перничани (те са отделна категория), надувките, родени на жълтите павета и прочие. И над тази прелест се извисяват лъскави и скъпи билбордове, от които гледат усмихнатите лица на кандидатите, които неясно по какви съображениея искат да управляват всичко това. Сигурно има нещо общо с някакви пари.

Ето го сегашния кмет, Бойко Борисов. Той гледа с големи кафяви очи, които някак си остават впечатлението за сини. Толкова са бистри. Също тъй синьо небе покрива главата му и той гледа като Всевиждащото око. Бойко Борисов най-вероятно ще спечели и тези избори. Причината е много проста: всички останали са толкова заплеснати да го плюят, че не им остава време да предложат своята алтернатива.

Точно до Бойко злобно се е насадил някакъв смешник, наречен Слави Бинев, който пука балони с Бойковия образ. Имаме го и полугол в бойна поза, и в костюм с обещания за “Пълна промяна”. Какво ни обещава нещо, което така или иначе вече си върви по Нова телевизия, не е ясно. Той иска промяна за София, но хал хабер си нямаме как ще я постигне.

Сякаш напук на навъсеното лице на Салви се усмихва Мартин Заимов. Той явно е интелигентен, но и явно е насочил кампанията си към определен тип хора. Лошата новина: те са малцинство. Мартин ни залива с постмодерна камапания, в която всичко е ефектно, с препратки, с цитати и намиганки, които обаче едва ли трогват тълпите. Синьото сърчице в надписа: “Аз (сърце) София” явно препраща към известното лого: “I (heart) NY”, но като ти мине усмивката от хрумката не остава много.

Като заговорихме за усмивки не можем да пропуснем и Антония Първанова, която комай най е наясно какво иска да направи за София, така че Мартин да я заобикне още повече. Това обаче става ясно на малцината, които се интересуват издълбоко от нейната платформа. От билбордовете Тонката ни гледа, обкичена с прелестни перли, над които греят перлени зъби. И какво от това?

Ценителите на женската хубост са привлечени и от перфектния лик на Юлиана Дончева, излъскан като корица на каталог на “Avon”. Уй, много хубаво, но как ме убеждава да гласувам за нея?

Не бива да пропускаме и червената алтернатива на сините сърчица – генерал Бриго. Той пък хептен не казва нищо от своите билбордове и плакати. Иначе ни показва разни достижения на социалистическата архитектура като НДК. Носталгията свърши, Бриго, грешен ход.

За Тити дори няма да говоря.

Това, което ще се случи след всички тези плакати, билбордове, флаери и рекламни тентни е познато на всички ни. Изборите ще минат и заминат, но те ще си останат още дълго време. Ще излязат 2 репортажа, в които надъхани репортерки ще обясняват как партиите трябва да си почистят, ако ли не – ще им бъдат наложени глоби. Глоби няма да бъдат наложени. След това ще си останат кучетата, циганинът с каручката и всички други. Те ще недоволстват, ще псуват, ще бибипкат с малките си клаксончета от колите на изплащане и ще чакат новите плакати, върху които липсват идеи. Докога ще е така ли? Докато започнем да гласуваме с умовете, а не с очите си. Иначе току-виж Юлиана Дончева взела, па станала кметица.

14 октомври, 2007

Как сладкият прасчо стана долна свиня

Размисли за любовта и любовните обръщения...


Свинска радост: анонимно любовно обръщение. Снимка: Nik

Тази снимка е плод на случайното ми пресичане на един булевард в “Младост”. Опнатото между два стълба платно с любовно-коледно послание ме разсмя и реших да го щракна. Преди няколко дни изрових тая снимка от телефона си и се замислих защо влюбените двойки с такова настървение си измислят обръщения. Може би е нещо като парола, нещо, което свързва само тях двамата, нещо, за което големия порочен свят навън хал-хабер си няма.

 
Диабетно сладко: в началото всичко е розово

В изпълнения си с двойки живот съм срещал какви ли не обръщения. Често са по детски олигофренски или пък умалителни на разни представители на фауната (понякога и флората, макар че ако някой мъж нарича жена си “зелчице”, то тя определено има върху какво да помисли.) Сред любимите ми са “Шомби” (и неговата приятелка, която той в пристъп на любов наричаше “Цомби”), “Мило” (що си се напило) и разните му там гълъбчета, писенца, бебчета, слънчица и прочие невръстни. Миличко ми става някак. И захарно, ама аз обичам сладко. Най-бруталното обръщение, за което знам е на известна манекенка към възстария й любим, което гласи нещо като: “Как си, мишльо – пишльо?” Ей на това му се вика обръщение, което пълни устата.



Интересна е еволюцията на обръщенията, които са правопропорционални на развоя на отношенията между двама души. Така постепенно въпросният обичан “прасчо”, изтипосан върху младосткия надпис, бързо може да се превърне в “Свиня”, ако да речем зарови зурличката си в непозволена кочинка или пък прекали с алкохола. Всяко малко сладко патенце рискува да се превърна в голяма тлъста “патка”. Не забравяйте това, гугенца мои. В един момент на сладкото “бебче” могат да му замиришат краката, а “слънчицето” да бъде скрито от мощно затъмнение.


Всеки красив лебед може да ви се стори в един момент като грозно пате...

Тъй като тази тема е необятна, ви предлагам в коментарите да допълвате цитираните обръщения с използвани от вас или дочути от приятели и познати. На 14 февруари ще изтипосаме списъка с тях в целия му блясък. Надявам се че ще се получи нещо сладко, а не свинщина! И все пак: важното е да е весело. И не забравяйте: аз се обичам, обичайте се и вие.

13 октомври, 2007

“Егоистичното поколение”

1975-1985

Тук не знам дали говоря за “тях” или за “нас” – защото и аз съм един от тези хора, част от едно много особено поколение. Става дума за хората, родени между 1975-та и 1985-та година. Всички ние сме част от генерацията, която се различава от всички останали. Случи се така, че се родихме, пораснахме и живяхме в интересни времена. От една страна сме ощетени, защото по-възрастните от нас можеха да се възползват от всички дивиденти на прехода – онези “ничии” години, в които всичко тепърва се откриваше. По-младите пък живееха далеч по-комфортно, необременени от набиваните в главиците ни догми и с много по-ясни цели в живота. От друга страна ние, хората от това поколение, сме привелигировани, защото вкусихме само сладката част на социализма (бяхме твърде малки за горчилката), малко от ентусиазма на прехода, малко от изобилията ма демокрацията...

След 45-годишна полуизолация от света, в България бяха изпуснати много неща. Всичките си ги наваксахме – и хубави, и лоши, и тъй като това бяха нашите ученическо-студентски-първоработни години, не остана време за някои изконни ценности. Но пък беше весело. Ама много весело. Чак порочно.

Виждам се днес, на 20+ (или по-скоро 30-) години, относително удовлетворен, относително успял, и като се огледам наоколо виждам много себеподобни. Всички ние сме видели много повече, отколкото нашите родители на нашата възраст. От друга страна когато майка ми и баща ми са наближавали трийсете, 80% от приятелите им (както и те самите) вече са били семейни и с деца. Сега процентите са същите, но посоката е противоположна. Кои са живели по-пълноценно е спорен въпрос...

Хората от нашето поколение – както и от всяко друго – са много различни. Като че ли се забелязва една обща тенеднция. Ние сме сами. Може би дори самодостатъчни си. Да, имаме своите връзки, но нямаме своите семейства. Имаме своите приятели, но нямаме времето за тях. Имаме разкрепостено мислене, но цъкаме с език коло по-зле са тия след нас. Или преди. Ние сме “егоистичното поколение” – успели по западен модел и недоволни по източен. Трябва да полагаме много усилия за да достигнем собственото си самоусъвършенстване. По пътя губим някакви неща. Важни неща. Но не ни съжалявайте. Ние се харесваме и такива. И докато майките ни чакат внуци, ние чукаме безразборно. Но с презерватив. А после чакаме всяка следваща възможност да се докажем пред себе си и пред света - в каквото и да е.

Хубавата новина е, че от съешаването между егоизма и суетата ни ще се родят много ценни неща. От тях ще се ползваме не само ние, но и ония, които идват след нас – децата на другите. Стискайте ни палци и ни пожелайте успех. Ще ви изненадаме с нещата, които сме ви приготвили. И тогава ще цитирате ето този текст ;)

12 октомври, 2007

Класическата мисъл: из архивите на "Имаш поща"

Известно е че види ли написан адрес и телефон "по телевизора" целокупният български народ се чувства длъжен да пише, да се обади, да се изкаже.

Моите приятели от "Имаш поща" ме снабдиха с един триумф на мисълта, създаден 
от анонимен зрител на предаването. Приятно четене:



"Здравей Гала,
Водиш едно от най-хубавите предавания. Самата ти си хубава, умна, образована, с отличен правоговор.
Затова е тъжно, че твоите началници те задължават да се обличаш по недостоен начин. Не може да бъде да се харесваш с гол пъп, гол корем, деколте, да се явяваш по комбинезон пред публиката, която е облечена прилично. Пейо ти каза че е грозно да се явяваш пред цяла България по бельо. Видяла ли си мъж да излиза по потник с гол корем? Хубаво е, че повечето водещи са облечени нормално. Твоите началници те мразят, щом те карат да носиш извратено облекло. (ОБЪРНИ)
"...Ще разберете кой чрез мен те кани тук." Грешка! Правилно е кой чрез нашето предаване те кани, не чрез теб, ти не си предаването.
Отказах се да гледам това предаване заради извратеното ти обличане. "Голяма работа, един зрител по-малко. Не е загуба." Една капка отрова ще ти отрови цялото ядене и една лъжа катран в меда - целия мед. Наистина е жалко една толкова хубава жена да си показва постоянно корема и да си мисли, че това е добро. Дали ще се осъзнаеш и ще дойдеш на себе си - това остава на твоя сметка!"


11 октомври, 2007

Гейовете: в омагьосания кръг на нетолерантността

Днес е поредният международен ден. Този е наречен “Coming Out Day”.

Това е ден, в който се говори открито за поредната тема, която е табу в българското общество – “разкриването” на хората с различна сексуална ориентация пред близките им. У нас май има нужда от такъв ден, защото живеем в държава, в която допреди няколко години хомосексуализмът беше наказуем. В по-предишни времена – с трудов лагер. Днес същество от типа на Елза Парини е кандидат за общински съветник, а Азис – топ звездата на Републиката, но това не ни прави по-толерантни към тези хора. Може би защото “педераст” все още е сред най-обидните названия...

Логото на международния "Coming out day". Автор е поп арт художникът Keith Haring. Снимка: Wikipedia

Сблъсках се с тази дума в 4-ти клас. Не помня къде и защо я чух за първи път, но така и не разбрах значението й. Бях останал с впечатлението, че това е някой, който е много, ама много лош – нещо като шефа на лошите. Това отношение не се е променило много. В България като искаш да обидиш спортен съдия – викаш му “педераст”. Като искаш да шантажираш народен представител – намекваш му, че знаеш че е “педераст”. Когато някой те прецака, той действа като “педераст”. Въобще у нас това е нещо много страшно.



Международният флаг на гейовете и лесбийките

Ето защо няма нищо лошо в това да се обърне внимание на ден, в който някой заявява открито: “Аз съм гей и това не ме прави по-лош от вас”. Важно е обаче да се обърне внимание и на още нещо. Някои представители на въпрсните среди са приели това “Coming out” твърде буквалистично. Те не просто не крият предпочитанията си – те ги демонстрират. Получава се значително смислово разминаване – хомосексуалните настояват останалите да не ги третират по различен начин, да ги приемат като “нормални”, а в същото време правят всичко възможно, за да се самоизявят като различни. Единственият резултат от това е че нетолерантността към тях намира своите основания. Нека не бъркаме себеуважението към себе си с демонстрация на различието.



"Виж ме, аз съм гей". И после този човек се чуди защо останалите го гледат изпод вежди...


Истината, както винаги, е някъде по средата. В момента в България има огромна пропаст между “нормалните” и “различните”, включително сексуално различните. Това, което трябва да се случи, е всеки да направи малката стъпчица към останалите. Едните да разберат, че да си гей не е чак толкова страшно и извратено. Другите – че да си гей не означава че си нещо повече от останалите, които все пак са мнозинство – и от там единица за норма.

Самият аз познавам много хора с хомосексуална ориентация. Някои са страхотни човешки същества. Други – не. Важно е да се разбере, че не сексуалността, както и не расата или религията, трябва да са критериите, по които приемаме останалите. Ако достигнем това мислене дни като днешния няма да имат смисъл. Защото просто ще приемаш другия такъв, какъвто е, нищо че не е точно като теб. И това важи и за двете страни.



Смъртен грях? Едва ли.

За финал на тези мисли ще ви препоръчам едно невероятно филмче (кратичко е, споко), което добре илюстрира колко много по-грешно е да съдиш някого заради различията му, отколкото са самите различия. Вижте го и си помислете кога за последен път сложихте на някого етикет заради сексуалността му. Не беше чак толкова отдавна, нали?

08 октомври, 2007

Поседнал е Орешарски, на седянка, мале ле

“Take a bow, the night is over
This masquerade is getting older
Light are low, the curtains down
There’s no one here...”

Авторът
Снимка: Madonnashots


Това са първите думи от една много известна песен. Текстът е учудващо актуален днес, в България, в началото на октомври 2007 година. Писан е през 1995-та. В парчето се пее за любов. Аз обаче ще го съотнеса към нещо друго – към умението да си кажеш че е време да се поклониш и да напуснеш сцената иззад спускащата се завеса. Малцина умеят това на музикалната сцена. Още по-малко – на политическата. Най-прясното доказателство са г-н Даниел Василев Вълчев, министър на образованието и г-н Пламен Василев Орешарски, министър на финансите в свидната ни република България.

Играчка - плачка:
Орешарски произнася фразата, с която ще остане в историятa. Снимка: bTV


Вчера се оказа че двамата се отнасят към преговорите с шестващите изхърбели учители като към “седянка”. Последва такъв вой, че сигурно са ни чули и отвъд Дунава. Истинският проблем обаче не е в разменените реплики. Не е дори в тона, с който бяха изречени. Само мога да си представя какви ги плещят учителите насаме, начело с оная надъхана ятачка Янка Такева, която не е преподавала от времето, когато рокендролът беше млад.

Бучене в кошера: учителите недоволстват. Снимка: dnes.bg

Истинският проблем в е неумението след като си направил гаф, да си понесеш последствията. И по-страшното – неумението да си тръгнеш, докато е време. Съвсем не мисля че в битката между даскалското съсловие и министерски съвет има само един “прав”. Проблемът е сериозен и многопластов. Когато обаче не можеш да се справиш с него, трябва да имаш доблестта да се оттеглиш. Вместо това Орешарски смънка извинение, а Вълчев се увълчи и отказа да се обяснява за нещо, което не е казал. Винаги съм го харесвал и възприемал като интелигентен човек, така че едва ли не си дава сметка в какво се състои гафът му. Още по-грозна беше реакцията на министър-председателя, който язвително заяви че няма да допусне синдикатите да определят кой да му работи в правителството. Господин Станишев може би забравя че тоталитаризма, в който може да има само едно мнение, рухна отдавна... И че правителството не е лична територия на когото и да е. 


Петър Стоянов, любимец на народа

Иронията в създалата се ситуация е че тримата логореи са от десния, центристкия и левия диапазон на политическото пространство. Тоест – те са представители на цялата политическа класа в България. Тя пък от своя страна, отдавна е доказала, че не умее да каже: “Сбърках и си тръгвам”. Да вземем за пример президента Петър Стоянов. Някога той беше любимец на народа, уважаван политик и умел оратор. Едва наскоро се усети и си тръгна драматично, при това - със закъснение от има- няма половин десетилетие. Лошата новина: тръгна си като обект на присмех. Въпреки че обеща, че ще спре фабриката за илюзии, самият той повярва на илюзията, че е вечен. А вечни неща няма. Питайте Максим Стависки. Стоянов е само един от хилядите примери в българската политика, илюстиращи немощта на нашите “народни представители” да разберат кога е време да си тръгнат.

Един от малкото адекватни хора (в това отношение) в историята на преходно- демократичните години е президентът Желю Желев. Той, след като загуби първичните избори за кандидат президент от същия онзи Петър Стоянов, се оттегли и се отдаде на биографични спомени, научни трудове и политически анализи. Може би затова и до днес се ползва с уважение, при това далеч по-голямо от онова във времето, в което беше действащ президент.

Съдружници по неволя: най-псуваните министри в държавата тази есен. Снимка: Netinfo

Та така. Вместо да се фръцкат като девици, хей, наченати за първи път, господата Орешарски и Вълчев трябва да помислят за остатъците от своето морално и политическо достойнство и да се оттеглят. Верно, под звуците на дюдюканията, но в крайна сметка – рано или късно, публиката избира своите жертви... Нали уточнихме по-рано, че в България жертвите са на особена почит. Дали обаче това ще се случи? Дали ще последва най-логичната стъпка: оставките? И аз, и вие знаем отговора. Тъжното е, че ще си остане само ехото от освиркванията... До следващия гаф!

07 октомври, 2007

Любовта като отчаяние



Всички ние сме вкусвали разнообразния коктейл на любовта. Не знам как се сетих за това, но искам да посветя на всички, които са разбирали, че на любовта идва края, едно изключително изпълнение. Песента е на Дженифър Холидей, но аз я открих чрез версията на Дженифър Хъдсън. Слушайте едно изпълнение, достойно за Грами и гледайте актьорска игра, която с право спечели Оскар -  "And I am Telling You" от филма "Dreamgirls". И пожелавам на всички по малко поводи да се съпреживяват с тази песен. ;)



България: Постижение и наказание

За “Пълна промяна”, “либийските” медицински сестри и канибализма на българина...

Знаете ли какво е общото между героите на “Пълна промяна” и медицинските сестри, наскоро освободени от Либия? Отговорът е прост: превръщането им от жертви във врагове на обществото. Най-страшното в България се оказва не ниския стандарт на живот или пък проблемите в здравеопазването, нито корупцията, купуването на гласове и прочие медийни теми. Най-страшният проблем на българина е неговият негативизъм. Той създава чудовища, които го изяждат. И така до края на света.



Тази есен по Нова телевизия стартира “Пълна промяна”. Стотици хиляди зрители гледат превъплъщението на обикновени хора в ослепителни красав(и)ци. После стотиците хиляди се изсипват в кафенета, интернет форуми и прочие места за хора с достатъчно свободно време и започват настървено да... плюят. Не шоуто – след като то се гледа с такова постоянство, значи е достигнало аудиторията си. Плюят се участниците в него. Влезте в официалния сайт на “Пълна промяна” и ще прочете десетки мнения как на тези хора “нищо им няма”, “влезли са с връзки – както винаги” и “изглеждат си добре”.

Какъв е проблемът? Имаме 26 участника, 80% от които са били поставени от обществото в позицията на тотални аутсайдери. Една от тях, 29 годишната Нина Стаматова, е тежала повече от 150 килограма в най-пълните си години. Шокиращо тегло за младо момиче. По-шокиращото обаче е, че това тегло й е коствало детството и значителна част от младостта. Като дете Нина няма приятели. Защото е дебела. Като ученичка няма гадже. Защото е дебела. До ден днешен няма никакво доверие на хората. Защото е дебела. А това се оказва много голям грях. Днес Нина тежи 90 килограма. Голяма част от тлъстините и мазнините й са отстранени по хирургичен път. Значително по-голяма част от тях тя е свалила с мазохистично натоварване във фитнеса (под насмешливите погледи на слабичките фръцли) и тотален глад, продължавал месеци наред. След всички усилия, преглътнати обиди, звезден миг в реалити програма и изтърпяни унижения, би трябвало обществото да приветства Нина за нейната победа не само над килограмите, но и над комплексите си. Вместо това обаче то я сочи с пръст и назидателно казва: “Тя няма нужда от промяна, защо избрахте нея?” Същото това общество, което е превърнало Нина в аутсайдер, сега е възмутено, че тя самата се приема като такава.



Друга много обсъждана героиня програмата е гологлавата Десислава Савова. Липсата на коса й струва всичко – приятели, нормална връзка, деца, работа, обещаваща спортна кариера. Всички ние, като част от обществото сме превърнали една интелигентна, потенциално красива и изключително талантлива млада жена в урод, който хората по улиците сочат с пръст, майките потръпват при мисълта, че може да се ожени за някой от синовете им, а тя самата е докарана до състояние, в което изпитва панически страх от хората и не излиза от дома си месеци наред. Нейният най-добър приятел: кучето й. Не забравяйте, става дума за жена на 33 години! И още: в първия епизод на “Пълна промяна” бяха показани жена, която всички мислят за травестит; мъж, който си лепи с тиксо висящите кожи на тялото; момиче, което зашеметяващо прилича на баба Яга и е третирано от всички в родния си град като такава. Остава въпросът – защо тези хора, нарочени от обществото за изроди, тези хора, които са превърнати в полусъщества без нормален живот, днес са съдени с ново клеймо. Как се случва така че всички ние сме превърнали тези хора в това, което американците обозначават с думата: “freak”, а днес, когато те са поставени под лупата на общественото внимание, се превръщат в “нормални”, “хора, на които нищо им няма” и “връзкари”?



Отговорът се съдържа в една друга реалити драма, чийто финал видяхме през 2007 година. Тази с медицинските сестри, осъдени трикратно на смърт в Либия. Милиони българи посрещнаха Нова година с лентички “Не сте сами” и наздравици, в които се съдържаха имената на либийските сестри, с пожелания кошмарът им най-сетне да свърши. Той пък взе че наистина свърши. С което на българите бе отнет най-сладкия комплекс: “Прецакани сме.” Днес се оказва, че заради придобивките на медиците, изразени в някакви пари като компенсации, апартаменти, предоставени от частна компания и прочие “блага”, те са на фронтовата линия като врагове на обществото наред с “изродите” от “Пълна промяна”. Всички мигом забравиха мъченията, изнасилванията (включително с кучета), тока по тялото и осемте години извън България. Вместо това ние, българите, започнахме да им броим паричките, да им пресмятаме квадратурата на апартаментите и така нататък. От мъченици “либийските” сестри се превърнаха в най-страшното нещо за българина – “привилегровани”. По бТВ излъчиха репортаж, в който злостна бабка, стискайки чантата си с костеливите си ръчички нареждаше как: “Тия апартаменти дет’ са им ги дали нали от нас, бедните пенсионери ги взимат”. Нерде “Мтел”, нерде пенсиите, ама карай да върви. Изведнъж медиците е превърнаха в “нагли”, “безочливи” и “алчни”.



Какъв е изводът: обществото обича жертвите, но не обича щастливите финали. То предпочита да съжали 150 килограмовата Нина и да й се подиграе зад гърба, вместо да я види 90 килограма и известна. Пък недай си Боже да вземе и отслабне още! Пак с връзки. Същото това общество предпочита шестима обесени медици, на които да се изгради паметник и да се тегли една майна на държавата, че не е направила нищо за тях, вместо да ги види живи и здрави и същата тази държава да им помогне по някакъв начин.

Има един филм – казва се “Тайната”. Не го харесвам много. В него обаче се изказва една проста теза: ако човек е позитивен, той е щастлив. Ако е негативен, отрицателната енергия се връща към него и го прави нещастен. И тук е страшното: ние, българите, сме много, ама много негативни. И тъй като животът е такъв, какъвто си го направим ние, се оказва, че наистина сме прецакани. Ама не от големия брат, тъпите американци и лошите комунисти. А от самите нас си. Казусите “Пълна промяна” и “Либийските сестри” само илюстрират това. Ние не обичаме хубавите разрвръзки. Обичаме драмата, в която да се удавим. А ако се случи така, че някой все пак е щастлив, трябва да го сдъвчем и изядем, за да го омесим с лайната. Тъкмо в това се състои канибализмът ни.

Оказва се, че “Пълна промяна” в България трябва да има. Обаче не само по телевизията...

06 октомври, 2007

Добре дошли

Когато бях малък исках да стана актьор или шофьор на боклукчийска кола. Първото го пробвах в куклено студио, второто - в захласнат бяг с тъничките си крачета подир един шофьор в продължение на няколко улици. Задъхах се, спрях и не достигнах мечтата си. После исках да свиря на цигулка. Бях добър. Отказах се. И всичко това до шестгодишна възраст. Въобще бях обещаващо дете. Както казва баща ми: "Уж добре те възпитахме, уж нормално те отгледахме, а пък то какво стана..." Стана така че не прокопсах нито като актьор, нито като боклукчия, ни като цигулар. Започнах да работя думите - в света, в който се говори много и никой не слуша. Но нищо. Аз имам какво да ви кажа. Така че добре дошли.