14 ноември, 2007

Ние, лузърите

В прогимназията хич не ми беше хубаво. Сигурно защото имах очила, бях слаб, нисък, умен и с пъпки.

В гимназията беше по-добре - но така и не станах част от училищния елит - на отличниците, на красивите или нма други групички. Срещам се понякога с бившите си съученици. Те палят със същите жестове същите нискокласни цигари, които пушеха тогава. Вълнуват се от същите неща. Поватрят отново и отново същите спомени. Може би защото по онова време – за разлика от мен, са се чувствали щастливи.

Сега нещата са много различни. Защото ние, лузърите, имахме накъде да се развиваме. Гледам някогашните училищни звезди ми е малко мъчно – заради скучните или нископлатените им професии, заради същите онези безкрайни теми на разговор, заради всичко, по което приличат на себе си от онова време. Оказа се, че ние, лузърите, сега сме от другата страна. Трябва ли да злорадтстваме...? Едва ли. Трябва обаче да си дадем сметка, че не всеки успява да обърне съдбата си. Обидите, подтискането и наисилието над личността в училище често създава чудовища...

Тук ще можете да прочетете откъси от писма на хора, участвали в “Пълна промяна”... Прочетете ги и се замислете дали вие сте правили нещо такова, каквото са им причинявали техните съученици. Дали вашите деца не са звезди днес и лузъри утре... Помислете си колко по-лесно е да обърнеш внимание на някого, пък бил той и с очила и пъпки, отколкото да му се подиграеш или да го отхвърлиш. Да си толерантен понякога може да е печелившо...

Прочетете тези откъси, а после вижте едно филмче срещу насилието в училищата. Текстът му е писан от едно дете, Лора Граймс, което е било една от нас, лузърите. То вече не е на Земята, но пак успя да се превърне от лузър в победител... с тези думи. Самоубило се е, защото не е издържало на това, което са му причинявали другите... Преводът е на моя приятелка, която е от онези, които винаги са били първенци..., но никога не са разделяли хората в категориите, за които писах по-горе. Помислете и за това...

Из писмо 1

“Настана време да тръгна на училище. С голата си глава, скрита от забрадка, с опадалите мигли и вежди, аз бях коренно различна от останалите. От първия си ден в училище станах обект на постоянни подигравки, обиди, ненавист, унижения и злоба. Децата се оказаха най-големите ми и безпощадни съдници. Но не бяха само те. Виждах отвращението в очите на учителите, страхът в очите на родитеите – да не би да съм заразна, да не би да навредя.

В гимназията отново бях атракцията на междучасията и причината за подигравки и унижения. Затворих се в себе си, търпях, мълчах и преглъщах всичката помия в името на образованието си. Друго така или иначе си нямах. Трябваше ми много малко за да бъда щастлива, но не се намери кой да ми се усмихне и да ми даде това щастие...”



Из писмо 2

“Още от ученичка страдам заради грозното си лице. Всички момичета ме избягваха, а момчетата не ме поглеждаха. Стоях си самотна вкъщи, никъде не ходех, никъде не излизах, освен когато ходех на училище. И там се опитвах да се скрия. Като тийнеджърка гледах тайничко как моите връстници излизат на дискотека, събират се, забавляват се... Аз пропуснах всичко това и то само защото се притеснявах от грозотията си. Така ми викаха: “Ето я, грозотията идва!” Какво ли още не съм чувала за себе си: “мършавата крава”, “вещицата”... не искам да си спомням всичко, което ме е застигало. Дори не отидох на абитуриентската си вечер – нямах нито желанието да изтърпя подигравките “като за последно”, нито самочувствието да се облека и гримирам. Знаех си, че и най-хубавата рокля няма да ме разхубави, напротив – аз ще я загрозя.

Станах много затворена и подтисната, научих се да не говоря с хората, когато вървя по улицата да не ги поглеждам в очите. Родителите ми се разведоха и израснах сама, в безпаричие и мизерия. Омъжих се някак случайно, за първия човек, който ми обърна внимание. Имам две деца, които са едничката ми радост...”


Из писмо 3

“В училище момчетата ме биеха, подстрекавани от слабичките хубавици, които изпитваха някакво перверзно удоволствие да ми се присмиват. Почти винаги изчаквах часовете да започнат и тогава влизах в клас, за да си спестя подигравките и боя. Винаги ме удряха в корема и до ден днешен не мога да забравя злобата и яда на тези млади момчета. Имаше един, който не пропускаше ден без да ме удари. През междучасията се криех по тоалетните, закуска никога не си купувах сама – карах някой друг да го направи, защото винаги ми се подиграваха, когато ям. Явно са очаквали, че след като съм дебела никога не изпитвам глад. Часовете по физическо бяха кошмар за мен не заради натоварванията – бях пъргава и енергична въпреки килограмите. Ужасяваше ме мисълта да се преоблека пред другите. Понякога учителката ме караше насила да се преоблека, понякога се смиляваше и ме оставяше сама в съблекалнята, за да ме изпита в междучасието. Благодарна съм на тази жена и никога няма да я забравя.”




Ако вие сте едно от онези деца, които са подлагани на унижение или насилие - не унивайте! Ако имате нужда от помощ - потърсете я на телефон 0 800 19 100. Безплатно е.

7 коментара:

Анонимен каза...

blagodarq za tozi post Niki!

Анонимен каза...

Здравей! Твоя пост ми направи добро впечатление заради което те поздравявам! Аз не съм бил нито лузъра на класа, нито звездата, ами нещо по средата. Но това да бъда нещо по средата също не ми носеше някакви дивиденти, както и да е, наскоро бях публикувал в моя блог един подобен пост и той е следния:

"Онази нощ, когато препускахме по нощните софийски улици между клубовете за да потанцуваме на някое парти, срещнахме случайно с един мой съученик. Поговорихме си и обещахме да се видим някой ден на по бира. Назад във времето като се сетя за ученическите си години, този мой съученик винаги ще го помня с добро. В първи и във втори курс, него много го тормозеха другите съученици, подиграваха му се, биеха го. Аз винаги го защитавах. Момчето си е съвсем нормално. Има някакъв проблем с главата, заради които го освободиха от казармата, но това заболяване с нищо не го отличава от останалите хора и не му пречи в комуникацията.

Съученика ми е добър човек по душа. В училище заедно ходехме на практика, а след часовете понякога се разхождахме по центъра. Онази нощ беше със съпругата си, точно тогава се похвали, че се е оженил преди три месеца. Като си правим срещи с една част от съучениците, които в класа бяха нещо като лидери и по важни хора научавам, че не са постигнали толкова, колкото въпросният ни съученик. Той изкара курсове, различни от специалността, която сме завършили и започна хубава и доходоносна работа. При това стана професионалист в областта в която работи и хората започнаха да ходят при него за да ги обслужва. Освен обикновени хора той обслужваше и по известни, също така ходеше по фестивали и форуми. Никой не вярваше от другите ми съученици, че той ще успее в живота си, повече отколкото другите са успели в техния си. Така, че "първенците", по-нафуканите отворковци в ученическите класове не винаги имат успешен живот и завидно бъдеще."

Надявам се не съм ти досадил с коментара. Поздрави :)

Анонимен каза...

Благодаря още веднъж, Ники, както казах вчера - и за оценката и за позицията!

Nik каза...

Албинос, разбира се, че не си досадил с коментара. Напротив, много е интересен.

Анонимен каза...

понеже албинос ми досади, затова ще приема извиненията, макар и не отправени към мен. досадиха ми и писмата на другите лузъри. сетих се за една статия на Галя Горанова за Доброволния лузър (или нещо от сорта). Статията не е интересна, тя е написана в същия мелодраматичен стил. По-интересно е мнението на баба Миладинка към въпросното достижение на журналистическата мисъл. ето го и него, копирано от мрежата:
Право дума другаря Живков. Я сащо плетем чорапи на фнуците и превивам гърбина целио ден над плуго на нивата, ама не сакам да ме убиждат на "лълугер". Варзах си езико да я кажем тая дума, пуста на остане. И Волтер не го знам кое е, не съм го чувала по наше село, ама не съм "глузър". Ногу долнопробно ми се чини, па я не познавам мъшка ласка от 71 година кога ми умре дедото. Иначе, ми остана само една овчица на село, Надка, на Надето Михайлова съм я кръщавала. Прасето го заклааме за коледа, а децата са по градо и не ги виждам често, па не моем и да ги чуем добре по телифона, оти сам углошела. Ма нема да се упраквам. Мъшка баба съм и нема да се дадем да ме убиждат на ... как беше тая дума, чумата да я тръшне ... на "глезър".

Анонимен каза...

@albinos: ако шеговито - средата е най-доброто място, тъй като оставя перспективи и в 2те посоки ;). А ако сериозно - виж и по-долу.
@nick: а защо не мога да отворя клипчето и защо не пишеш вече?
@albinos & nick: по някакъв начин това за отличниците е вярно, поне за тези не съвсем прясно завършилите. Факт: била съм отличничка и до гимназията, и след нея (без да се числя или изживявам към какъвто и да е елит обаче); след 8ми клас отидох в обикновена гимназия, след като не можах да избера какво най-харесвам като алтернатива. След гимназия кандидатствах и ме приеха - но отново "не улучих" професионалната посока, и най-важно: просто вече ми беше писнало целият ми живот да се върти около учене (съвсем не искам да кажа, че съм била неразбиращо зубраче; уроците просто ми се удаваха - но какво от това?). То просто мина на задна линия заради неща, за които дотогава все "имаше време по-нататък". Резултат: в момента съм без стабилна професия, намерих попрището си, но затова пък го изучавам по никое си време. Не знам какви са били причините при останалите отличници от класовете ми - обаче за 99% от тях положението е само 2-3 идеи по-добро от моето, по последни сведения.
@анонимен относно Доброволния лузър: Съгласи се, че в крайна сметка основната част от всичко, което ни се случва, е доброволно - въпросът е, че има причини, които ни поставят в позиция да вървим доброволно в една или друга посока. Да, всеки сам следва да промени онова, което му пречи - но понякога е трудно. Само че наистина трябва да влиза в личния ти опит, за да разбереш.
Бабата е адски готина; но особеното на света е, че се развива, а особеното на особеното - че се развива в посока към усложняване (на картината, психиката и проблемите). В местата, които по една или друга причина остават изолирани (както мястото, където вероятно живее бабата, да е жива и здрава:) ), процесите протичат по-бавно, но все пак текат.

Анонимен каза...

Ванила, мила, ти нали се сещаш, че "бабата" е просто роля. ти колко баби си виждала, които пишат мнения по форуми? и аз мога да кажа, че съм дедо Медо примерно.