17 декември, 2009

Опозиционни напъни

В удивителен синхрон тази сутрин двете най-гледани телевизии в България посветиха част от сутрешните си блокове на тайфуна от престъпност, който връхлетя страната в последната седмица. Синхронът не бе дотук – макар и по Нова да говореха за причините за тази вълна от престъпления, а в бТВ обсъждаха промените в Наказателния кодекс, разговорите вървяха в една и съща логика и последователност. Докато се дискутираше има ли сценарий или не, инспириран от опозицията с цел да клати кабинета, представителите на БСП демонстрираха удивителни дуетни способности, и почти в едни и същи секунди обясняваха ситуацията в страната със слабостта на новото правителство. От думите им човек може да остане с впечатление, че ако те все още бяха на власт, тези престъпления нямаше да се случат. По-любопитното е обаче, че социалистите се опънаха и на предложенията за увеличаване на наказанията за определени криминални деяния. В същата тази сутрин обаче вътрешният министър обяви, че е заловена група за отвличания, срещу които има безспорни доказателства - нещо, което така и не се отдаде на тройната коалиция. За пореден път ставаме свидетели на това как в България опозицията, която и да е тя, има странни разбирания за своята роля. Докато мнозинството в Парламента е готово да подкрепи кое и да е предложение на кабинета, дори и да е налудничаво, опозиционните партии, в случая БСП и ДПС, са готови да скочат срещу всичко, което се прави в областта на вътрешните работи – без обаче да предлага адекватни алтернативи. Още повече че социалистите бяха на власт само допреди няколко месеца и трудно ще убедят когото и да е, че тогава престъпността е била навряна в ъгъла. Може би за това рейтингите им на доверие сред обществото плавно продължават да падат.

Хорът на Червената армия в акция

Поздрав към читателите на блога с едно от най-интересните изпълнения в света за годината - Хорът на Червената армия с двете поп шаврантии от Тату като част от най-доброто откриване на Евровизия за десетилетието:

16 ноември, 2009

Хилеж в БСП



Стари и нови муцуни в БСП демонстрират еднакво усърдие да бъдат оригинални. Снимка: Красимир Юкесеив, вестник "Дневник"

Гледайки репортажи от пресконференцията на БСП по повод изборите за кмет в София си помислих, че на нея щедро се раздават най-нелепите усмивки, озъбвания и нахилвания за годината. При резултат, в който кандидата на партията събира 27,70% срещу 64,23% от гласовете за основния му конкурент, усмивките не бяха много на място. Вечният изборен стратег Румен Овчаров обаче прояви обичайните си напъни да бъде сакрастичен и оригинален по собствените си представи. По няколко смешки и конспиративни теории пуснаха бившият премиер и настоящият разследван Сергей Станишев и дори уж разумния и умерен кандидат за кмет Кадиев, който е голямата надежда за възход на партията.

Три месеца след като са извън властта, в БСП така и не разбраха защо и как се озоваха в опозиция. И пак въртят старите си номера - нелепи анекдоти, иронични забележки и напудрени със сарказъм изказвания, под които прозира вездесъща глупост. Всичко това е гарнирано с мазни-мазни усмивки. И докато от БСП търсят паралели между Бойко Борисов с Адолф Хитлер и критикуват в гръцки хор правителството, новините днес разказват за решението за замяна на най-изпадналите институции за деца без родители с домове от семеен тип, готовността на летищата ни да отговорят на изискванията на Шенген и възможността да се регистрират интернет домейни на кирилица. Никога не съм бил голям привърженик на Бойко Борисов, но между истеричния присмех в БСП и онова, което прилича на вкарване на ред в държавата, избирам второто.

Официален сайт на "Записки от ада"



Няколко дни преди премиерата на първата ми книга на 20 ноември, в интернет е качен официалният й сайт - първо на български, скоро и на други езици. На адрес http://notes-from-hell.com можете да прочетете новини около проекта, да разгледате снимки от книгата и нейната промоция, да изкажете мнението си по темата или съдържанието й, да прочетете отзивите на пресата. Добре дошли! :)

15 ноември, 2009

20 знакови фрази

Двадесет години след края на тоталитаризма и началото на прехода бяха изговорени и изписани милиарди думи по повод комунизма, демокрацията и всичко останало. Подбрах двадесет легендарни фрази, които според мен най-точно илюстрират двете десетилетия на прехода.

Всичко започна през септември 1989-та, когато Тодор Живков се произнесе, че

"Комунизмът е едно недоносче. Ужас... Сега всеки ден, всеки час, навсякъде има мат'риал... за митингова деморкация. Но вече съм годините да не ми стигнат силите"..

Политбюро обаче събра сили и на 10 ноември същата година година на пленум на БКП, Петър Младенов взе думата, за да благодари на другаря Тодор Живков. И Живков си отиде от властта, но не и от спомените на целокупния български народ. Петър Младенов го наследи като президент, обаче скандиранията, породени от "митинговата демокрация" го накара да остане в историята с изнервено процедената реплика

"По-добре танковете да дойдат".

За негово неудоволствие комунистическият блок вече беше в процес на (само)разруха, та този път танкове нямаше. Начинът на мислене обаче си оставаше, и когато СДС спечели за първи път

"с малко, но завинаги"

това изказване всъщност бе чудесна илюстрация на "демократичността" в тяхното мислене. България започна да преминава от планова към пазарна икономика, и началото на това преобразувание бе белязано от призива на Димитър Попов -

"За Бога, братя, не купувайте!"

Невиделите изобилие обаче братя купуваха и така парите излязоха от бурканите и влязоха във финансовите пирамиди и мутренските джобове. Но не всичко беше мрак и горест. Опиянени от свободата на словото се пееха рефрени като

"Развод ми дай, развод ми дай, и повече не ме мъчи, вземи панелката, трабанта, но въздуха ми оставиии!"

В Парламента широката усмивка и буйния нрав на Венци Димитров му спечели прозвището "Гордостта на Тара", вдъхновено от навлезлите в ефира сапунки, начело със "Завръщане в рая". За да е пълна картинката, се появи и карикатурният образ на Жорж Ганчев, който призова:

"Не ме гледай умно, българино!"

Българинът го послуша и в резултат Ганчев получи доверие на 17% от избирателите. Сред новите реалности футболът се оказа комай единствената неочаквана радост на хората и когато Емил Костадинов вкара ОНЗИ гол, Петър Василев се изкрещя, че

"Господ е българин!"

Последвалият триумф на първенството в САЩ и Златната топка за Христо Стоичков се събраха в немско-българската му фраза

"Айн цу цвай цу драй цу дрън!"

И докато България се радваше на четвъртото място в световните футболни игри, се заредиха режим на тока, празни магазини, фалшиви чейндж бюра, едри момчета с анцузи, събуждащи се като милионери и поредното доверие в добрата стара БКП, преименувана в БСП. Правителството на Жан Виденов дойде, управлява 2 години и малко, и остави България доста по-назад, откъдето бе тръгнала седем години по-рано. Властта отново премина в ръцете на десните, като триумфът им започна с лозунга

"Той е!",

който превърна Петър Стоянов в извънредно популярен президент. Въпреки реформите и нормализирането на процесите в държавата новото демократично правителство, начело с Иван Костов, бе заподозряно в корупция в мащаби, които накараха Стоянов да се обърне към министър-председателя с легендарното

"Иване, кажи си!"

Иван не си каза, но пък се произнесе по повод междувременно задържаните българи в Либия, обвинени в умишленото заразяване на стотици деца с вируса на СПИН с обричащото ги изречение

"Ами ако са виновни?!"

Българите така и не повярваха във вината на медиците, но пък повярваха в новото политическо чудо на име Симеон Сакс Корбурготски, който обеща че прочутото ни трудолюбие ще му помогне

“за не повече от 800 дни”

да осъществи лелеяната демокрация, придружена с изобилие и охолство. Въпреки провокацията на инфантила на Републиката Найо Тицин, който попита

"Ваше величество, колко е часа?"

и благодари за единствения конкретен отговор на Симеон, последваха изобилие и охолство от гласове, които прерастнаха в изобилие и охолство от ненавист към някогашното Величество. Уморени от реалитито, в което живеят, българите се ориентираха към тв реализма, подет от Нова телевизия и лозунга, че

"Big Brother вижда всичко".

Последва вълна от програми, които превърнаха телевизията в един от най-бързо развиващите се отрасли на страната. БСП се завърна във властта чрез Георги Първанов, който май изненадващо и за самия себе си стана президент. Той извая и тройната коалиция, в която бившите комунисти се съюзиха с бившия цар и бившите жертви на Възродителния процес. В същото време България някак докрета в Европейския съюз, а опитите за успешни дела срещу политици приключиха с оправдаването по няколко обвинения на някогашния софийски кмет Стефан Софиянски, който се съзря като

"...Единствения доказано некорумпиран политик"

И за да се затвори напълно

"Фабриката за илюзии"

в края на мандата на Тройната коалиция Ахмед Доган съобщи, че той е

"...инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата."

Резултатите от подобни изказвания не закъсняха. Месеци след като премиерът Сергей Станишев отвърна на поздрава на опозицията със

"Здравейте, циркаджии!"

очаквано се оказа, че смехът в залата ще е за негова сметка. Новият любимец на народа Бойко Борисов отбеляза, че

"Ще ги биеме!"

и взе че стана премиер. Отново през 2009 година едно от знаковите лица на политиката, Филип Димитров, се оттегли от активна дейност, обобщавайки, че въпреки несгодите на прехода

"Ние сме най-бедната и лошо уредена държава в най-богатото и добре уредено общество в света".


Тъй рекоха ключовите фигури на прехода, и днес, 20 години по-късно, трябва да признаем, че ако не друго, поне ни се случи да живеем в интересни времена...

13 ноември, 2009

Рошавата Га(р)га




2009 безспорно ще остане в историята на поп културата като годината, в която си отиде Майкъл Джаксън. Извън смъртта му обаче в комерсиалната музика се случиха малко неща, които да направят дългосрочно впечатление. Черният саунд продължи победоносния си триумф в Америка, продажбите продължиха да падат, концертните приходи - да чупят рекорди, a Single Ladies стана първият клип от Macarena насам, по който целият свят полудя в ритъма на един-единствен танц.



Единственото ярко цветно петно в сивотата на поп музиката, издание 2009, комай се оказа Lady Gaga, която се превърна в една от най-известните певици в света. Има защо - за разлика от повечето поп артисти, надарени с оригиналност, но лишени от впечатляващи вокали или пък гласовитите диви, които могат да предложат малко друго, рошавата Гага се оказва притежател и на музикален, и на артистичен талант. И макар албумът й да е далеч от съвършенството, е безспорно, че ако днес има изпълнител, който да се отличава от всички останали, това е именно тя. Критиците побързаха да я спретнат за "Новата Мадона" и този път дори имат известно основание - още повече че самата Чиконе се съгласи на съвместен скеч в Saturday Night Live. От там насетне заради запомнящите се сценични изпълнения сравненията с Дейвид Бауи са неизбежни... Остава да видим дали Lady Gaga ще е просто поредната блеснала ярко и залязла звезда или ще се превърне в един от символите на добрия поп. Дотогава: вижте две от най-добрите й сценични прояви.

11 ноември, 2009

Изтезания и екзекуции в Северна Корея

В дните около годишнината от разрушаването на Берлинската стена и рухването на комунистическия блок в Източна Европа напрежението между Северна и Южна Корея отново достигна точката на кипене с престрелка между "двете" държави. Междувременно борсата в Пхенян затвори врати, поради "страх от засилване на капиталистическо влияние". На нейно място има два по-малки пазара, раздалечени в двата края на града. В същото време ООН заяви, че гладът в страната вече е достигнал бедствени размери, като над една трета от населението почти не се храни. Става дума за повече от 9 милиона души.

Крахът на хуманното в севернокорейските представи за едно идеално общество е с отдавнашна дата, но той илюстрира чудесно цената, която плаща севернокорейската върхушка, за да остане на власт.

Преди време в азиатските медии попаднаха с изтезания и екзекуции в Северна Корея. Предлагам ви да видите късчета реалност от съществуването в държава, наречена "народна" и "демократична" - по комунистическите представи.

В първото видео е показана жена, разпитвана в неидентифицирана сграда в страната. Милиционер я кара да коленичи и я разпитва кога е избягала от Северна Корея, дали е женена, има ли деца и какъвто и да е контакт с хора от Южна Корея. Тя отказва да отговори и разпитващият я започва да я рита и налага с вероятно дървен прът, който се чупи от силата на удара. Според информацията на канала след побоя тя признава, че се е укривала в Китай, че има съпруг и дете и твърди че не е била в контакт с южнокорейци. В сака й са намерени 10,000 RMB (китайска валута), ликьор, цигари и порнографски материали. Тя обяснява, че порно филмите не са за продажба, а ги дава под наем срещу пари.

Откъсът е от 17 август 2005 година.

video

Във втория клип, излъчен от японска медийна група, се вижда екзекуция на хора, опитали се да преминат границата на държавата, управлявана според доктрината си от народа. Кадрите са от първите дни на март тази година и бяха излъчени от Nippon Television Network Corp.

Мътните образи, очевидно снимани със скрита камера, показват екзекуцията на двама души, заловени в град Hoeryong, близо до границата с Китай. Те са осъдени за опит да напуснат страната и организирането на група, която в последствие също да бъде транспортирана нелегално извън Северна Kорея. Членовете на групата също са арестувани, като двама са осъдени на доживотен затвор, а още седмина са получили присъди между 10 и 15 години в трудовите лагери на страната. Шокиращото е, че кадрите са заснети от граждани на Северна Корея, което показва, че в страната вероятно все пак има някакво дисидентско движение. Според информацията в Япония, на следващия ден е бил разтрелян още един човек, и още една десетгодишна присъда за затвор в трудов лагер е влязла в сила по друг случай с опит за бягство.

video

Междувременно сеулският "Комитет за подпомагане на бегълците от Северна Корея" съобщава за публична екзекуция на 70 души едновременно, успели да избягат в Китай и в последствие заловени от севернокорейските власти и върнати в страната. След този случай опитите за нелегално напускане на държавата са намалели драстично. Въпреки това през 2008 година само на границата с Южна Корея са заловени почти 1900 души, което е с 50% повече от броя им през 2007-ма. Това е илюстрация на положението в КНДР, което очевидно достига точката на непоносимост. Според Комитета над 100 000 севернокорейци се укриват в Китай. Как и кога тази политическа, хуманитарна и морална криза ще бъде разрешена, остава напълно неясно.

10 ноември, 2009

10 неща, които забравихме

20 години след 10 ноември падането на комунизма, началото, провеждането и оспорваното завършване на прехода и ползата от демокрацията са все теми, по които оценките варират в екстремни крайности. Струва ми се, че просволутите песимизъм и негативизъм на българите отново надделяват над реалностите. Ние твърде лесно забравяме собствените си постижения и твърде трудно прощаваме грешките на другите. Кои са 10-те неща, за които носталгично настроените към тоталитаризма и скептично настроението към перспективите у нас може би са забравили днес, на 10 ноември 2009 година? Ето моите лични предположения.

1. Забравихме какво е да нямаш избор. Избор на предпочитания, на разбирания, на стоки, на начин и съдържание на нещата, които казваме. В ГДР хиляди хора загинаха при опит да прехвърлят Стената, изоставяйки близки и собственост само за да имат правото на избор. Ние останахме отсам - при панелните си жилища и спомените за фалшива сигурност.

2. Забравихме ентусиазма от първите години. Когато си позволявахме да мечтаем. Когато бяхме изпълнени с енергия да променим нещата. Когато мислехме, че всичко е възможно. След множество обещания и разочарования, като общество изгубихме вярата и пламъкът си. Но дали за това са виновни онези, които се възползваха от прехода, или вината е споделена и с тези, които им дадоха тази възможност - ние, техните избиратели?

3. Забравихме очуканите коли, за които чакахме с години, дрехите втора употреба, които носихме по изпостелите си тела, и пържолите като подарък за Коледа. Днес пазаруваме в хипермаркети и МОЛ-ове, пълним кафенета и ресторанти и имаме 30% повече мобилни телефонни номера, отколкото сме като брой хора в държавата. Но стенем колко сме бедни.

4. Забравихме да потърсим отговорност от хората, които бяха превърнали държавата в собственото си лично владение в името на народа. Забравихме да разпознаем като държавна измяна предложението на Тодор Живков да станем 16-тата съветска република. И му издигнахме паметник. Забравихме кой имаше интерес от подпалването на партийния дом, от изчезването на архиви и досиета, от унищожаването на документи и прикриването на факти.

5. Забравихме идеите и постулатите на политици, които днес са знаме на демокрацията и европейската принадлежност. Забравихме техните прокламации и опити да се спре развиването на обществото в посоката, която същите те привидно отстояват днес.

6. Забравихме времето, когато "По света и у нас" и "Работническо дело" бяха единствените източници на информация. Изкривена, оскъдна и подбрана. Днес гледаме стотици канали, четем хиляди вестници и сайтове, общуваме с хора от целия свят и имаме възможността да се изкажем по вяка тема - публично.

7. Забравихме какво е да не можеш да избираш какво да учиш и къде да работиш. Забравихме за имащите и нямащите право на висше образование, за разпределението и софийското жителство. Днес учим по световните университети и работим това, което искаме. Или можем.

8. Забравихме за отнетите си права да се придвижваме. Вътре и вън от собствената ни страна. Забравихме за електричеството по границите, за стрелбата срещу ни, извършвана от наши сънародници, ако не дай си Боже сме избрали да се развиваме другаде. Днес пътуваме свободно в по-голямата част по света, и имаме приятели и познати от всякакви народности и култури. И никой не ни преследва за това.

9. Забравихме за собственото си обезличаване. Не помним какво е човек да носи отговорност не само за собствените си постъпки, но и за тези на другите. За репресиите към семействата на тези, които мислеха другояче, за доносите срещу ни, ако случайно не сме отишли да гласуваме за и без това единствената партия в страната, за разделените семейства, отнетите възможности, за псевдо-равенството, в което някои бяха по-равни.

10. Забравихме за престъпленията срещу нас самите. За Възродителния процес, за прикриването на аварията в Чернобил, за обгазяването на Русе, за трудовите лагери и изземването на собственото ни имущество. Забравихме как бе натрупано държавното имущество преди 1989 година и кой изпразни държавните трезори.

Днес мнозина се чувстват ограбени и обеднели, онеправдани и измамени. Но нека не забравяме, че хляб Добруджа в корема и фалшивия патос на преизпълнената петилетка са жалки постижения за един живот. 20 години по-късно, нека не забравяме, че живеем в общество, което най-малкото ни дава правото да го напуснем, ако толкова не ни харесва. Нека започнем да си спомняме какво спечелихме и какво извоювахме и не бъдем толкова негативни. Днес, на 10 ноември 2009 година.

08 ноември, 2009

Отломки от стената



Роден съм в епоха, толкова отдалечена от днешните порядки в България, че все едно съм бил на друга планета. Детството ми мина във времената, в които живях от едната страна на разделена Европа. Стената пазеше. Стената спираше. Стената бдеше за сигурността на един свят, който трябваше да е идеален. Но не беше. Няма общество, което би могло да успее разчитайки на стена, която да пази членовете му да не го напускат. Точно преди 20 години никой не подозираше, че стената е на смъртен одър - а смъртта й ще промени живота на стотици милиони. Стената вече я няма, поне физически. Из Берлин могат да се видят нейните отломки, изрисувани с графити - и толкова. Но останките й още вдигат прахоляк в съзнанието, в душите и в мисленето ни и това е показва най-добре колко гигантска е била мощта й. Мнозина все още не са преминали през стената. Не са видели нейния упадък. Не са приели абсурдността на нейната концепция. Те все още съставляват материала, от който тя е направена, все още са "another brick of the wall", както пееха Pink Floyd. И трябва да признаем, че тя не е докрай разрушена...

По света все още има много стени. Все още има страна, разделена на две държави. От река, не от стена. Аз не знам дали е възможно човечеството да узрее дотолкова, че да няма смисъл от тези стени. Но пък нали за това сме хора... За да си представяме, че всичко е възможно.

Още за възхода и падението на Стената гледайте в новия филм на National Geographic "Падането на Берлинската стена" Погледнете и архивите на канала по темата на адрес http://berlinskatastena.com/

07 ноември, 2009

Упорството на БНТ

В момента по Националната телевизия на България върви дебат за обществеността й по случай нейният полувековен юбилей. Веднага прави впечатление разделението на хората, принадлежни към медията и тези, които са извън нея. Лично аз се учудвам от постоянството, с което работещите в БНТ отстояват представата си, че обществено и комерсиално са две изключващи се понятия. Творците и служителите на бившия първи, и настоящ трети канал у нас нерядко демонстрират гордост и предразсъдъци спрямо всички останали телевизии в страната. Лозунги от типа на "ние сме елит и за това не си позволяваме да бъдем масови" е в краен разрез с идеята за общественост, която уж съпътства концепнията на БНТ.




Оправдания могат да се намерят всякакви, но е факт, че телевизията разполага с огромен бюджет, осигуряван от държавата, в който се вливат и приходи от спонсорство и реклама. С тези пари, харчени разумно, БНТ би могла да създаде програма, с която да сложи в малкия си джоб конкурентите от bTV и Nova. Едва когато започне да събира значителна аудитория, тя би могла в действителност да изпълнява обществените си функции. За съжаление в гигантската част от предаванията си, БНТ е остаряла, творчески неактуална и тя не успява да достигне до хората, за които уж е предназначена. Не виждам причина БНТ да бъде и комерисална, и сериозна, и развлекателна, и значима. В момента тя предлага много и не особено качествена продукция, програмирана по сложен и нелогичен начин. Аз като зрител трябва да положа много усилия, за да следя който и да е излъчван по нея продукт. Няма ясна и изчистена програмна схема, няма дългосрочни концепции, които да удържат достатъчно време.

За да бъде БНТ интересна, водеща и независима, трябва да се направи много. Това не би могло да се случва, докато хората, които работят в нея са толкова упорити в своя краен консерватизъм и екстремно отношение към понятия от типа на "комерсиално".

05 ноември, 2009

Адът на раята

Според изследване по повод 20 години от падането на Берлинската стена в България едва 52% одобряват демокрацията. Петдесет и два процента! Това означава, че всеки втори в държавата се обявява против този начин на държавно устройство. Изтръпвам, като си помисля колко страшно всъщност е това. Оказва се, че броят на хората, които не осъзнават потребността от свобода, този уж изконен човешки стремеж, е опасно голям. Пораженията след 500 години робство явно са по-големи, отколкото си даваме сметка. И нищо чудно - преди да се сменят и три поколения след независимостта ни от Османската империя, хората в България се оказват под ново владичество - комунизма. Каквито и наченки на свободни и мислещи хора да е имало, с избиването на значителна част от интелигенцията и издигането на унифицикацията като висша ценност, българите отново са третирани като рáя - безгласна и, по-страшното, бездушна. Най-страшното поражение от комунизма е пропагандното втълпяване на псевдо ценности. Всеки втори у нас е съгласен да замени демокрацията с една фалшива обществена сигурност, в която престъпността е ограничена, но правото да изкажеш мнение е престъпление... В която хляб има за всички, но възможности - само за избрани. В която таваните са ниски - и в жилищата, и в развитието. Този триумф на глупостта, това тържество на стремежа към почти ситите стомаси и напълно кухите глави, към празните лозунги и жалкото живуркане, са ужасна диагноза на едно болно общество. Ужасява ме мисълта колко малко трябва на днешното малцинство от 48% да се превърне в мнозинство, и какво би последвало от това. Започвам да си мисля, че ние като нация не сме пригодени да живеем нормално. Моделиране сме да бъдем рáя - дори почти век и половина след като са спрели да ни наричат така...

03 ноември, 2009

Сбогом, Маестро



"This Is It" е филмов концерт, в който са показани последните дни на Майкъл Джаксън на сцената - там, където се е качил на 5 годишна възраст и не слезе до края на живота си. Независимо от противоречивите реакции към филма, той определено си заслужава - може би защото е първият документ за Майкъл от много време насам, който не се концентрира върху странностите и ексцентричността му, а ни напомня че сме живели по времето на един от малкото автентични гении в историята на музиката. Дори само лекотата, с която изпява щрихи от песента си "Speechless", или небрежността, с която кориригира някой сбъркан полутон, останал нечут от останалите музиканти от шоуто му, идат да покажат, че това бе човек, изваян от музика. Детето, затворено в умореното и съсипано тяло на възрастния Джаксън закачливо наднича от очите му по време на репетициите, а в момента, в който превземе сцената магията му струи толкова силно, че няма човек - ни в концертната зала, ни сред музикантите, ни сред танцьорите или зрителите в киносалона, който да не потръпне от мащаба на неговата дарба.

Най-силните моменти: изпълненията на Smooth Criminal, Earth Song и особено новото изпълнение на Thriller, което отново поставя нови хоризонти, само че не във видеоклипа, както през 1983 година, а в изпълненията на живо. Ако за вас музиката е по-важна от жълтата преса, в която живеем, вижте "This Is It". Ще ви хареса!

29 октомври, 2009

Шумотевици в Парламента



Станишев и Доган с пълна газ в посока обратна на Парламента.

Вчера Народното събрание прие декларация, с която "морално осъжда" редовното неприсъствие на Сергей Станишев и Ахмед Доган в тази най-висока държавна трибуна. Глупаво и излишно, бих казал. От подобни инициативи смисъл просто няма - само се вдига шум по медиите, които с охота захапват поредния скандал, лишен от каквато и да е съдържателност. Тази сутрин в сутрешния блок на Nova представители на ГЕРБ, Атака, ДПС и БСП бяха поканени да "дискутират" декларацията - това така съществено и значимо събитие. Разбира се, при наличието на Лъчезар Иванов дискусия не се получи - "разговорът" по-скоро звучеше като заседание на маймуни по повод наситеността на жълтото в кората на някои банани - много шум и малко съдържание. Забележителни обаче се оказаха псевдо доводите на господата от опозицията за отсъствието на двамата им лидери от парламентарната зала. За работата в Парламента се чуха определения от типа на "натискане на копчета и говорене на глупости". Ако това е представата на БСП и ДПС за работа в Народното събрание, би следвало те да не издигат свои кандидати на следващите шарламентарни избори - или пък да пратят в залата някои по-шумни дечица, които да натискат копчета и крещят вместо тях. Със сигурност ще ни струват значително по-малко средства.

След като политици като Станишев и най-вече Доган смятат, че са по-полезни на обществото извън Парламента, защо са се кандидатирали да влязат в него? Политика може да се провежда и извън тази трибуна - тогава защо непремено трябва да са част от нея? Няма човек в държавата, който да си ходи на работа когато иска под предлог, че там не се върши нищо смислено. Не разбирам с какво гражданите Доган и Станишев имат по-големи права от всички останали. Само че това не бива да се бори с декларации, а с правилата, които са валидни във всяка една служба - и държавна, и в частния сектор.

Разбира се и тази патаклама ще мине и отмине... И ни Доган ще се весне преди първия обречен вот на недоверие, ни Станишев ще озари с така яркото и да значимото си присъствие парламентарния живот. Жалко само, че времето, което отиде нахалос за цялата тази безмислица, не се използва за нещо по-резонно.

27 октомври, 2009

Искам, но не давам

В последните седмици изглежда, че значителна част от усилията на правителството са насочени да се регламентират всички възможни дейности страната. И правилно. У нас всеки има високи изисквания към държавата, но се стреми да направи всичко възможно, за да я ощети когато и както може. В страната, в която няколко поколения са възпитавани с "Андрешко", подкупите и корупцията са едновременно най-мразените и най-често срещаните явления. Със същата страст, с която народа псува лошите политици, които сам избира, същият този народ прави всичко възможно да лиши управляващите от това да провеждат добри политики - с криене на данъци, избягване на санкции, работа в сивия сектор. Иначе искаме - по-добри пътища, по-зелени паркове, по-добро здравеопазване, по-високи заплати, по-чести увеличения на пенсиите. Както имаше навремето един скеч в Каналето - група народ се е събрала пред Министерски съвет и скандира: "Ис-ка-ме! Ис-ка-ме!" Излиза министърът и пита: "Какво искате бе?". А тълпата нарежда: "Кот' да-деш, кот' да-деш!" Остава само да се научим, че като искаме, трябва да можем ако не да даваме, то поне да живеем според правилата, към които самите ние декларираме че се стремим.

23 октомври, 2009

Ода за аутсайдерите или "Източни пиеси"

Въпреки някои грапавини "Източи пиеси" е най-смисления български филм за последните години. За разлика от "Дзифт", който радва с чудесна визуална опаковка и малко друго, филмът на Камен Калев дава основание да се твърди, че у нас вече киното не е в сатурновата дупка, в която бе попаднало след 1989-та.



Първите 20-ина минути ми се сториха като едно дълго и предълго въведение. Истинският филм започва с един удар в стомаха - и оттам насетне въздуха на зрителите бива умело отнеман на няколко пъти. Историята на Ицо е разказана простичко, фрагментарно и с изключително въздействаща визия. София е представена като мрачен, грозен, сив, оръфан и недружелюбен град - точно както героите, които го населяват. "Източни пиеси" няма да ви покаже многопластовия и развиващ се град, който всъщност е София. Филмът се фокусира върху конкретни прослойки, които живеят в конкретна среда - и тя никак не е привлекателна. В същото време обаче режисьорът не си позволява да се постави над всичко това, напротив - симпатията към героите му пропива всеки кадър. Над конкретния сюжет са прокарани нишките на един чудесен анализ на значителна част от съвременното българско - и балканско, общество. И остава внушението как, фиксирани в политическите преломи, реалити програмите, псевдо идеи или обречена любов, пропускаме да видим филма, чийто гръбнак изграждаме самите ние.



Може би най-голямото достойнство на "Източни пиеси" е наистина качествената актьорска игра. Камен Калев се е лишил от услугите на вечното присъствие в бг киното от типа на Стефка Янорова, състава на Народния и Военния театър, Параскева Джукелова и всякакви там манекени, реалити звезди, тв водещи и прочие хора, които не стоят хич на място в игралното кино. На тяхно място виждаме млади, надъхани и даровити български актьори, примесени с наистина чудесно подбрани натуршчици плюс прелестното присъствие на Саадет Изил Аксой. И най-хубавото е, че талантът, хъса и отсъстващия дъх на мухъл, пропил се в повечето "филми на прехода" очевидно са у всеки един член на този екип. А какво по хубаво от това за едно възраждащо се кино?

Идете и вижте този филм. Спестете няколко лева от закуска в "Макдоналдс" или 2-3 бири, и ги дайте за да гледате "Източни пиеси". Талантливите и интелигентни хора заслужават да бъдат подкрепяни. Освен това от екрана се лее изобилие от бира ;)

20 октомври, 2009

Спомените на един румънски лагерист

По повод 20- годишнината от падането на Берлинската стена продължавам публикации с различни гледни точки по темата "Комунизма и източния блок". Реших, че времето е подходящо, за да публикувам малка част от спомените на един обитател на концентрационен лагер в съседна Румъния... Името му е Ion Varlam, на 76 години е и днес живее в Букурещ. Ето неговия разказ:

Салчия... Когато пристигнах тук вече беше лагер за всекидневна работа. Лагерът е създаден през 1949 година. Неговата цел е била ликвидирането, унищожаването на врага, смазване на човека и превръщането му в животно, което работи на основата на рефлексите, наложени от управляващата класа. На това място хората са били бити всеки ден, докато са оскотявали. Те са били задължавани да ядат по литър изпражнения, и за да стигнат до онзи момент, та да го направят, са били бити до състояние, в което са готови да извършат всичко онова, което им е казано. За щастие не съм бил част от това време.

Стоях тук от септември 1959 до ноември 1961-ва година. Пристигнах тук заради присъда, защото бях въвлечен в организирането на революцията в Унгария. Ще ви разкажа как вървеше живота на задържаните в работническия лагер, който за мнозина беше доживотен.

Това беше лагер за всекидневна работа. В 5 часа всяка сутрин, независимо от времето, ни изкарваха навън, имаше операция наречена „номер”, бяхме разделени на по 50 човека, офицерите ни преброяваха, после ни изпращаха на работа. Построихме най-напред дига Contele de Roma. Тръгвахме на работа в колона, пълнехме колички с камъни и пясък, за да издигнем кея. Работата беше доста тежка, всеки човек трябваше да копае по 3 кубични метра дълбочина на ден. Офицерът проверяваше и който не е изпълнил нормата, биваше задържан и пребит, понякога много зле пребит, а на следващия ден пак го изпращаха на работа. Други биваха задържани на крака цяла нощ, без да спят, а на другия ден отново трябваше да копаят. Докато бях тук, за 2 години поне двама души починаха от побой, а много други от епидемии.

Масата се сервираше три пъти на ден при сняг и дъжд, на двора или в обора на овцете. Животни и хора стояха прави, близки един до друг, валеше ни през нощта. Заради храната имахме нужда от тоалетна повече от нормалните хора, ползвахме две туби, в които си вършехме работата, и трябваше да се чака по половин час за да се изпикаеш. Сутрин ни даваха мамалига, воднисто кафе и някой път супа. Даваха ни понякога филия, мармалад в кутийка като кибритена кутия, единственото сладко нещо. По това време при нас не съществуваха зеленчуци. През зимата ни даваха супи и една капка мазнина, а понякога и развалени сини домати.Обичах да ям хляб, давах мамалигата на моите колеги. Случайно или не, вътре често намирахме останки от мишки – глави и лапички.

В един момент доста перверзни станаха нещата. Даваха ни книги, които ни задължаваха да четем, за да ни "превъзпитат". Официалния термин беше "морално и физическо унищожаване на врага", да направиш това, което беше наложено от властта, която ни контролираше, викаше, биеше с пръчка. Когато четеш такава книга ти се доспива. Разхождаха се офицери да видят дали сме заспали и дали сме внимателни, четейки книгата. Който заспиваше, биваше подложен на тормоз. Нанасяха 25 удара по дланите, 50 по петите и по задните части. Ако жертвата беше късметлия, можеше да се случи, ударите да бъдат нанесени само с войнишки колан. След 8 часа пръстите заприличваха на лилави патладжани и бяха в такова състояние до три седмици, докато спаднат подутините. Когато бях бит така шест месеца след ударите не можех да спя. Някои бяха убити след 150 ударa.

Всеки ден бяха пребивани и измъчвани хора. Понякога всичко зависеше от настроението на офицерите. Който иска да бие някой, той си избира произволна жертва без определена причина. Други само се подиграваха, слагаха мокър чаршаф на задниците ни, без да удрят. Нямаха право да удрят другаде, където да оставят следи. Ако те смятаха за по-силен, за по-смел ти записваха номера, а когато оставаха без свидетели, идваха при теб, питаха те какво правиш и после почваха да те тормозят.

Впоследствие от счупването на дига на Дунав, се случваше често да се удавят много хора – и по вина на администратора, и по вина на бригадата, която тероризираше задържаните. Лагерът се затвори, виновните бяха вкарани в затвор.

След като бях освободен работих в областта на финансите, кариерата си прекарах повече във Франция. Сега живея в Букурещ. С интервюто пред вас целя да разкажа на следващите поколения какво се е случвало на места като това.

19 октомври, 2009

Колко всъщност продължават 100 години?



Попадна ми тази рекламна снимка, представяща "новия Форд, модел 1909 година" и ми се стори чудесна илюстрация на това колко много се оказват 100 години, когато са разположени в най-динамичния, технологичен и противоречив век в историята на човечеството досега. Как ли ще стои снимка на Ford, издание 2009, след още 100 години? Не дай си Боже да доживеем да видим. :)

18 октомври, 2009

Медийна любов

Това писмо е истинско. Правописът е запазен. Поводът: главния актьор в сериала "Перла" - Kıvanç Tatlıtuğ. Молбата на подателката: да успее предаването "Море от любов" да срещне най-добрата й приятелка с "голямата й любов". Мъка, мъкааа:



"Здравейте. Познавам едно момиче което се влюби в актьора който участва в Перла. Тя толкова много го обича че сравнява сините му красиви очи с един безгрижен океан, червените му осни сравнява с алена роза а русите му коси с огряващото слънце но има една прилика между филма тя от малко градче като Инджи а той е от голям град а разликата е че Инджи е имала това щастие да се омъжи на Мехмед и тва момиче едва ли ще има тва щастие и другата разлика че едва ли той ще се интересува от нейната любов тя е една от 17 000 която му казва че е влюбена в него и го обича моля помогнете."

12 октомври, 2009

Другарски съд за Станишев

В последните повече от 60 години БКП, преименувана през 90-та на БСП, премина през какво ли не. И въпреки всички трусове остана външно непоклатима и измамно единна. Социалистите неизменно отстояваха принципа, че каквото и да става вътре в партията, то си остава вътре в партията. За пред обществото тя оставаше твърда и непоклатима като гранитна скала. Даже и да се отчупваше по някое парченце от нея, я наречено Александър Томов, я Николай Камов, монолитността на БСП бе константна - дори и в превратната през 1997-ма.



Тази година обаче, по пътя на поредното политическо падение, в БСП започнаха да ехтят не просто опозиционни гласове. Чу се първо шум, после глъчка, след изборите кавга, а тия дни истински скандал, който предизвиква любопитството и насладата на съседите. И като при всяка по-просташка свада, страните почнаха да се замерят с мръсно бельо. Не че не знаехме, че в раклите на БСП има доста оакани гащи, но поне досега те не бяха излагани на показ. И се размириса страшно...

На топа на устата очаквано се оказа любимият ми анимационен герой от последните години - Сергей Станишев. Опищян от чужди и свои, той постъпи така, както винаги досега като стане напечено - усмихна се мазничко и започна да се обяснява като ученик как проблем всъщност няма и е получавал само шестици. По-интересно е обаче кои са онези, които го замерят с храчки. Сред тях виждаме Татяна Дончева, която рядко е подбира думите си. Любопитно е обаче, че гласът й не остана сам в пустинята. В хóра на недоволните, които пращат Станишев в политическо забвение, изведнъж се оказаха личности като Румен Овчаров. Хубаво де, ама защо каtо си толкова принципно против Станишев, беше част от кабинета му през повече от половината мандат? Как изведнъж всички в партията прозряха неопитността и инфантилността на своя лидер? Защо в този момент се оказа, завалията, по-черен и от дявола?

Докъде ще стигне тази политическа врява, е трудно да се предвиди. В добрия вариант БСП най-сетне ще последва съдбата на една друга партия, под чийто покрив се събраха взаимоизключващи се субекти - СДС. За лошите варианти не ми се мисли. И докато чакаме развръзката да се случи, "президентът на всички българи" Георги Първанов запази лукаво мълчание. Може би защото, макар и неофициално, той отдавна си е начертал архитектурно-политическите планове за собствена къща.

04 октомври, 2009

"Записки от ада" - истинската история на Валя Червеняшка


Снимка: Деян Йотов, вестник "Труд"

"...тогава той ме зашлеви. Излая нещо на арабски и веднага всички ме обградиха. Отново ме замъкнаха в коридора. Въжета стегнаха китките ми. Завързаха ги през глезените ми и ме увесиха с главата надолу.

- Ето сега ще си кажеш всичко. – изръмжа моят мъчител. Извади дебел кабел, обвит в черна изолация, и замахна. Първият удар проряза петите ми с болка, която никога не бях изпитвала. Това беше само началото... започваше най-дългата нощ в живота ми.

Здравейте! Името ми е Валя Червеняшка. Може би сте чували за мен. Родена съм в малкия и беден град Враца в България. По професия съм медицинска сестра. В момента съм на 56 години. Осем от тях прекарах зад решетките на няколко затвора по обвинения в масово убийство. Осъждана съм три пъти на смърт. Груби гласове са ме проклинали, чужди ръце са се гаврили с тялото ми, стотици гърла са извиквали името ми, хиляди сърца горещо са се молели за моята смърт, милиони хора от всевъзможни страни са виждали лицето ми...

Често мисля за миналото. Нямам очаквания от бъдещето. Не се страхувам от смъртта... Аз съм жена, която се е завърнала от ада. Малката подробност: само злата случайност и престъпната небрежност на непознати за мен хора ме изпратиха там. Защото въпреки всичко, което прочетохте досега, аз не бях злодея. Бях жертвата.

Името ми е Валя Червеняшка. Може би сте чували за мен. Може би знаете моята история. Може би сте информирани за фактите, но нямате представа какво е да бъдеш на мое място. Аз ще ви разкажа за нещата такива, каквито съм ги видяла. Това е историята на най-страшните осем години от моя живот. Никога не съм си мислила, че ще премина през събития, достойни за описване в книга. Честно казано, бих предпочела никой да не знаеше за мен. Бих предпочела обикновения живот, изпълнен с дребните трудности и малките радости. Днес малко врати са затворени за мен. Малко са политическите мъже и жени, които да не познавам. Малко са местата, на които не биха ме приели. Малцина са тези, които ме отминават с безразличие.

Ако само можех да заменя всичко това на цената на забравата... Но не мога! Затова искам да разкажа. Трябва да разкажа. Моите спомени не бива да стоят заключени. Така те ще останат, а аз ще си тръгна от тях. Знам, че само ако ги пусна на свобода, ще успея да освободя и себе си…"


Така започва първата книга, която се хванах да напиша. Причината: случаят, в който Валя Червеняшка и още шестима българи бяха обвинени в невъобразимо престъпление, ме запали още от първата новина, която прочетох за него. Историята на тези хора беше изключителна, заплетена и абсолютно непредвидима като развръзка. Бях убеден че ако случаят приключи благополучно за главните му герои, с удоволствие ще прочета книга, която разказва какво всъщност се е случило с тях. В действителност от 1999 година до днес излязоха не една и две публикации по темата, но никоя не ми даде това, което очаквах. Ето защо едно случайно познанство с Валя Червеняшка прерастна първо в идея за книга, а днес и в самата книга. Макар темата да няма актуалността си отпреди две години, съм убеден, че една истински добра история няма давност. За това прекарах значително време в компанията на жена, разходила се до пъкъла и обратно. Резултатът е озаглавен "Записки от ада" и ще излезе на пазара в края на ноември от издателсто "Хермес".



Още за книгата можете да прочетете на адреси:

http://bg.wikipedia.org/wiki/Записки_от_ада
http://notes-from-hell.com/

03 октомври, 2009

Pink в небесата

Пинк никога не ми е правила кой знае какво впечатление като изпълнител, докато не попаднах на тазгодишното й изпълнение на видеонаградите на MTV, където мнението ми за нея се изстреля нагоре заедно с тялото й в това зашеметяващо акробатично изпълнение:



(От http://vbox7.com/)

27 септември, 2009

"Clarvâzâtorii"

След двата сезона на "Ясновидци" у нас паранормалното шоу завладя и румънския ефир, отново създадено от българския екип. Първи поглед към първи сезон на "Clarvâzâtorii":

video

08 септември, 2009

20 политически години

Двадесет години по-рано на тази дата се подготвят последните чествания на 9 септември. Разбира се, в днешния ден през 1989 година малцина знаят и могат да прогнозират, че само след 2 месеца ще рухне един свят, граден в продължение на почти половин век. Последваха 20 години, в които начинът ни на живот и мислене ни се променяше понякога всекидневно. Бях на 11, когато настъпи Промяната. Израснах в най-непредвидимите, най-жестоките, най-странните години от новата ни история. Ето защо реших, че си заслужава усилието да дам своя поглед към различните аспекти на тези 20 години. Започвам с двадесетте най-ключови (според мен) политически събития на този период, позволявайки личната си оценка за някои от тях.

1990. Съюзът на демократичните сили и началото на прехода. След 45 години на практическа еднопартийност в България СДС бе символ на това колко различно вече е всичко. Създаден в самия край на 1989 година, съюзът е съставен от множество и разнородни формации, а именно: Клубът за гласност и демокрация, Сдружение "Екогласност", Конфедерацията на труда "Подкрепа", Независимото дружество за защита на правата на човека, Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клубът на незаконно репресираните след 1945 г., Независимото студентско дружество, Движение "Гражданска инициатива", БРСДП (о), БЗНС "Никола Петков". Малко по-късно в него се включват Радикалдемократическата партия, Зелената партия и Демократическата партия, Новата социалдемократическа партия, Обединеният демократичен център, Демократичният фронт. Различията помежду им в не много близко бъдеще ще предопределят разпада на СДС, но през 1990 това бе съюз по-скоро на идеята за обновление, отколкото на общо разбиране за нещата. Както президентът Желев правилно прогнозира, СДС се разпадна, а политическите му отломки още плават с различна тежест в общественото пространство. Днес СДС е просто име на малка партия. През 1990-та означаваше алтернатива… и демокрация. По времето, когато СДС събираше стотици хиляди хора по площадите аз бях на 12. Не разбирах пълноценно какво става, но бях наясно – нещата ще се променят. Само че нито аз, нито някой друг в държавата си даваше сметка как точно ще стане това…

1991. Призивите на Димитър Попов. В годината на новата българска Конституция в нея се говори за свобода, равноправие, частна собственост и независима съдебна власт. В моето съзнание обаче като спомен стои най-вече една случка във варненските Хали – най големият магазин, в който бях стъпвал. Един ден една комшийка изтича и се провикна, че са “пуснали кайма”. Баща ми и аз отидохме веднага до магазина по простата причина че наличието на каквото и да е месо на трапезата беше малко вероятно… защото не се продаваше. В халите имаше стотици хора, настървени за така рядката стока. И тъй като наличния “деликатес” беше в много по-малки количества от изсипалите се клиенти, продавачката започна да мята каймата из тълпата. На касата плащаше онзи, който бе успял да докопа месото – ако не го набият в опит да му го вземат. Днес, когато по думите на един автор всяко квартално магазинче прилича на кореком, ситуацията “имам пари, но няма за какво да ги дам” изглежда немислима. Скатавани с десетилетия наред в банки (и по-често под дюшеци), парите бяха в ръцете на хората. Не задълго. В същата тази 1991 година магазините се напълниха, хората хукнаха да купуват, министър-председателят Димитър Попов отправи призива, с който остана в историята – да не купуваме. Гласът му не бе чут. И всички знаем какво последва.

1992. Желю Желев и “Боянските ливади”. Малцина са политиците на прехода, които заслужават адмирации и за мен Желю Желев е един от тях. Ако в онези години управниците се вслушваха повече в прогнозите и съжденията му, нещата днес щяха да са различни. 1992 година започва с встъпването му в длъжност, след като се превръща в първият демократично избран президент на България. През лятото на същата година той прави изказване, останало в паметта на хората като “Боянските ливади” заради мястото, на което е изявено. В него Желев заявява, че СДС като партия на прехода вече трябва да изчезне и отправя остри критики към всички водещи институции в България. Това му коства всякаква подкрепа от партията, за чието съществуване той има значителен принос и се стига дори до публично изгаряне на книгата му “Фашизмът”, заради която е признат за един от малкото автентични дисиденти по време на тоталитаризма. Желев устоява на атаките и успява да изкара целият си мандат. Днес, въпреки все още противоречивото отношение към него, той е един от малкото, които съумяха да запазят достойнството, морала и смисленото си поведение след края на активното му участие в политиката. Мисля, че тепърва ще си даваме сметка за значимостта на неговата фигура.

1993. Беров и първият “експертен кабинет”. Идеята, че преходът е “прецакан” и е нужно правителство, съставено от експерти сигурно е звучала революционно по-малко от четири години след Голямата промяна. И революционни размествания в общественото пространство действително се случиха – но може би не така, както всички очакваха. Управлението на Беров даде старт на обезценяването на парите, ежедневната регулация на цените на бензина, приватизацията, която някак се превърна в най-мръсната дума на прехода и триумфът на “мутренските групировки” над обикновените хора. През 1993 година започва победоносното шествие на мнимата демокрация, която превърна провинциални спортисти в милионери, а професори в клошари.

1994. Желязната лейди и футболният триумф. Пет години след последния 9 септември в България има широк достъп до нещо много важно – информацията и свободното й интерпретиране. Други основни придобивки на демокрацията обаче все още не са постигнати. По времето на Любен Беров управляващата върхушка е сполетяна от неочакваното щастие българите да намерят отдушник от напрежението на прехода. Неочаквано за всички, включително и за самите тях, футболистите от националния ни отбор стават четвърти на Световното първенство в САЩ. За първи път от години хората не са “сини” и “червени”, не се пее “развод ми дай” и не няма делба на “ваш’те и наш’те”. Футболните успехи не успяват да хранят илюзиите на българите дълго и през есента Беров си отива, а президентът Желев назначава за служебен премиер поредната Голяма надежда – Ренета Инджова. “Желязната лейди” става първата жена на министър председателския пост и се оказва, че това е единственото, с което ще остане в историята.

1995. Жан Виденов и сигурността на хората. В началото на годината държавата се оглавява от правителство, което ще стане нарицателно за прехода. Ако през тези 20 години имаше дъно, то бе ударено през 1995-1996 година. Най-страшното в това време не са вече поизпразнените джобове на хората, нито вече поразграбената държава. Проблемът бе чувството, което се бе вселило у всеки – и син, и червен, и безпартиен. Чувството на страх, чувството на беззаконие, усещането, че каквото и да направиш то може да ти бъде отнето насила, откраднато. Появиха се хората с анцузи и мобифони, които открито управляваха с методите на терора. За това дали властта е безсилна да се справи с този проблем или е самия му създател и до днес се водят спорове. Аз лично съм убеден във второто.

1996. Банковите фалити и убийството на Андрей Луканов. Това бе годината, в която бях приет за студент в Пловдив и изведнъж се оказах в позиция със собствен месечен бюджет. Лошата новина бе стойността му, която намаляваше ежедневно. В самия край на годината слуховете за банкови фалити и финансова нестабилност превърнаха повсеместния страх в истерия… и мизерия. Магазините се оказаха с празни щандове за първи път от “Лукановата зима” насам, с една съществена разлика. Вече нямаше пари. В крайна сметка се оказах в позицията да разполагам с 300 лева на ден. Един хляб струваше 450. Резултатът: дневното ми меню включваше половин хляб… и толкова. Издълбавах средата – тя ми бе основното ястие, а кората – десерт. На всеки три дни можех да си купувам и вафла. Не бях единствен – мнозина мои колеги трябваше да избират между хляба и няколко цигари на ден. Малко преди да стигна до това положение бе застреляна ключовата фигура на прехода – Андрей Луканов. Символично или практически, това сложи края на една епоха.

1997. Стефан Софиянски и МВФ. Софиянски и Международния валутен фонд са две понятия на българския преход, към които и до днес няма еднозначно отношение. Усмивката на Софиянски му спечели симпатиите на гласоподавателите за значително време, докато не се разбра, че усмихвайки се, Софиянски загадъчно забогатява… и после бива признат, по собствените си думи, за единствения “доказано некорумпиран политик в България.” При всичките съмнителни моменти в репутацията му, Софиянски се оказа първият от поредицата премиери, които свършиха сериозна работа и вкараха страната в понятия като “нормално”. По същата логика Международният валутен фонд, към който се отправят сериозни критики и у нас, и отвън, стана необходимото зло, което прекрати вечните йо-йо движения на валутния курс на лева. И най-критичните обаче трябва да признаят, че онази най-ексцентричните години на преход приключиха именно през 1997-ма.

1998. Иван Костов и проевропейската ориентация. Едва ли има по-противоречиво приемана фигура от средите на СДС от тази на Иван Костов. И до днес той отношението към него достига невероятни полюси. Така или иначе при него се затвърдиха два процеса – устойчивостта на политическите кабинети и икономическия растеж, от една страна, и различната по измерения и оригиналност вълна от корупция от страна на “избраниците на народа”. Лично за мен обаче най-голямата заслуга на правителството на Костов е поставянето на стабилни приоритети пред България, сред които членство в НАТО и Европейският съюз. В последствие ще се окаже, че това са първите цели след 1989 година, които успяха да обединят различните партии.

1999. България и мястото й в световната политическа карта. За всички е ясно, че страната ни не е икономически, политически, културен или спортен фактор в днешния свят. Постепенното й нормализиране обаче я направи неотменима част от същия този свят. Легитимирането на страната започна с посещението на Бил Клинтън и продължи с участието й или подкрепата в различни международни военни операции, започвайки с войната в бивша Югославия. Доколко съм съгласен с всички тях, е отделен въпрос. За съжаление 1999 година постави и началото на поредният международен казус, свързан с тъмната слава на България, подклаждана от спомена за атентата срещу Папа Йоан Павел II и убийството на Георги Марков. Седмината български медици, задържани в Либия щяха да се превърнат в темата, с която най-често се свързва страната ни през следващите осем години – с противоречиви коментари. Неадекватната реакция на политическия елит предпостави всичко, през което минаха българските граждани, обвинени в масова зараза на деца. Развръзката беше щастлива, но цената за това – висока. И платена от чужди държави и няколко български медицински сестри.

2000. Падането на визите. Днес малцина могат да си представят какво е да не можеш да напуснеш собствената си държава… или да можеш, ама да коства толкова много усилия. Падането на визите за пътуване в повечето европейски държави беше най-важният знак, че в България нещата най-сетне са тръгнали в генерално добра посока. Лично за мен това се превърна във възможност да отида и разгледам…, а както сигурно знаете, в добрата стара Европа има какво да се види.

2001. Тежестта на царската корона. Поредната митична фигура в българската история дойде и се срути. Въпреки всичко обаче не може да се отрече, че Симеон Сакскобурготски промени изцяло политическата система в България – за добро или лошо, още не е съвсем ясно, поне за мен. Появиха се нов вид политици, хора от ново поколение – с всичките им недъзи, грешки, постижения и провали. И все пак да не забравяме, че ключови в близкото бъдеще фигури като Меглена Кунева и Бойко Борисов са продукт именно на НДСВ.

2002. Георги Първанов и президентската институция. Първанов май-май стъпи в президентството в началото на 2002 година по-скоро заради чужди грешки, отколкото заради собствените си качества, но въпреки еквалибристичните му разбирания за политически възгледи би трябвало да му признаем умението да печели две неща: обществено доверие и властово влияние. Така през 2002 година Първанов се превърна от председател на опозиционна партия в една от най-влиятелните фигури в държавата. И в първият държавен глава с два последователни мандата. Ако се съди по поведението му в последните години, когато слезе от поста това далеч няма да означава, че ще слезе и от голямата политика.

2003. Синият залез. Когато през 2001 Иван Костов, оглавявайки СДС изгуби фрапантно изборите, това постави началото на един предизвестен разпад. Първо от сините анали на “Раковска” си тръгна Софиянски, после самият Костов напусна СДС – която самият той превърна в партия няколко години по-рано. Един по един някогашните колоси на “синята идея” формираха къде по-забележими, къде съвсем миниатюрни партийки, а последните мохикани като Петър Стоянов и Надежда Михайлова рухнаха от фалшивите си пиедестали. Костов взе, че се обиди и мълча пред медиите чак до 2003 година. После като проговори се оказа, че никой вече не иска да го слуша. Неговата собствена ДСБ така и не успя да се наложи като сериозна и силна опозиция в два поредни парламента с пълен мандат и днес, дори “обединена” със същото онова СДС, от което се отцепи, няма значително влияние. Оттогава някогашните самоопределящи се като единствени демократи в България се сриват бавно, мъчително и понякога унизително. Нови възходи за тях лично аз не съзирам.

2004. България в НАТО. Когато на 23 юни 1990 година Соломон Паси заговори за членство на България в Северноатлантическия алианс политическите му съратници погледнаха скептично на идеята, а политическите му противници направо го обявиха за чисто луд. 14 години по-късно Народното събрание на Република България ратифицира Северноатлантическия договор, а Паси плака пред камерите на световните телевизионни канали. Това присъединяване постави България в нова позиция като държава. Позиция, която понякога изисква горчиви решения. И все пак – правилната позиция.

2005. А така! Това беше заглавието на корицата на списание ”Тема” седмица след изборите за Национален парламент. В тези избори за първи път се оказа, че в Народното събрание могат да попаднат партии и личности, за които допреди година това бе абсурдно да се допусне. И без това с идването на Царя на скамейките се появиха манекенки и квартални лелки. Четири години по-късно обаче Волен Сидеров и “Атака” изненадаха всички, качвайки с по процент доверие на ден в седмицата на вота и в крайна сметка се наместиха в парламента. Първоначалните медийни реакции бяха почти истерични, а Волен затвърди опасенията, като нарече в първия работен ден колегите си депутати “стадо грухтящи прасета”. Колкото и странно да изглеждаше това на пръв поглед, присъствието на “Атака” се оказа добра илюстрация за това колко много се е променило обществото и отношението му към политиката. Сидеров така и не успя да поведе народните маси към собствената си представа за България, но национализмът в различните му проявления намери място на политическата сцена. И колкото и ненормално да изглеждаше все това на пръв поглед, всъщност подобни личности и формирования са част от една функционираща вече демокрация.

2006. Тройната коалиция или как управляват орел, рак и щука. В името на “националните цели и благоденствие” невъзможното се случи – бившите комунисти, бившите репресирани от възродителния процес и бившия цар на сегашната Република си стиснаха ръцете през лятото на 2005-та година. После очаквано се оказа, че цели и благоденствие наистина са добри мотиви, но лични, а не обществени. За ползите и вредите от това управление може да се говори много, то постигна няколко важни политически резултата. Първо, за първи път се оказа, че макар и абсурдна, една широка коалиция е възможна. Второ, НДСВ отиде там, където си й е мястото – в небитието и завинаги. Трето, БСП изкара първият си пълен мандат без диктатура, проведе политиката на опозицията под немощното дюдюкане на последната и в партията най-сетне настъпи по-сериозно разделение… което в най-добрия случай ще доведе до формирането на две различни и доста по-смислени политически субекта. Накрая, ДПС се превърна в партията-демон, а Доган за първи път спря да се държи съвсем адекватно. Резултатите от всичко това тепърва предстоят.

2007. България в Европейския съюз. Години наред всичко, което не се харесваше на електората, се оправдаваше по един-единствен начин – трябва да стане, иначе няма да влезем в ЕС. И в крайна сметка се случи – България постигна нещо немислимо само две десетилетия преди това и, по думите на Филип Димитров, се оказа най-бедната и неуредена държава в най-богатото и уредено общество в света. Ползите от това членство далеч надхвърлят свободното пътуване из съюза и тепърва предстоят. Но най-важното е, че с този акт България окончателно определи своето развитие в посока, която много харесвам.

2008. Меглена Кунева и европейското признание. В самия край на годината България бе обявена за Комисар на годината и номинирана за Европеец на годината. Това е изключително постижение на представител на държава, приета с компромис в Европейския съюз само две години по-рано. Кунева се утвърди и в родината си, известна с ненавистта си към власт имащите. При това е позната като човек, който умее да се държи изключително удачно и като политик, и като общественик, а инициативите й в областта на правата на потребителите имаха световен отзвук.

2009. Бойко Борисов и големите очаквания. Все още не е ясно дали образът на Бойко Борисов ще да е “голяма надежда”, новият “въздух под налягане” или най-сетне ще се окаже начело на първото демократично правителство, което не се асоциира немедленно с думата “корупция”. Членовете на неговия кабинет будят противоречиви реакции, но въпреки пиперливия език на Симеон Дянков засега нямат фрапантни нелепици. Нещо, с което всеки от прежните кабинети трудно можеше да се похвали. Въпреки, че Бойко Борисов често е обвиняван в авторитарност подобни твърдения всъщност са много по-малко обосновани, отколкото за мнозина други, заемали поста на министър-председател преди него. И засега както собственото му политическото поведение, така и това на ГЕРБ е напълно адекватно.

01 септември, 2009

Довиждане, "Здравей България"



Милен Цветков отдавна не е това, което беше, просто защото се изчерпа. Докато в "Часът" все пак някак умееше да поддържа смисъла на собственото си телевизионно съществуване, в "Здравей, България" съвсем увяхна. Още с втория си работен ден от новия сезон обаче той, Лора Крумова и техният екип редактори, очевидно напечени от августовско слънце, удариха дъното. Тази сутрин предаването завърши с изключително вълнуващата, важна и интересна тема за отношенията между двама от простаците, част от най-неуспешното четвърто издание на Big Brother. Сред викове, пищене и диалектни крясъци създанията занимаваха поне десет минути зрителите с някакви битови неуредици. Наличието на тези два абсурдни индивида, чието съществуване няма абсолютно никакво отношение към ежедневието на хората, беше, ако трябва да съм умерен, излишно. Не виждам по какъв начин тените измислени "проблеми" касаят всеки извън собственото им обкръжение, та на това се отделя телевизионно време в предаване с претенции като "Здравей, България", Предаване, на което с удоволствие ще кажа "Чао!"

31 август, 2009

За Мадона, космоса и кривите ракети



Откакто се чу, че Мадона ще идва в България та десет секунди преди да излезе на сцената чувах едно и също: "О, тя всъщност няма да пее, ще се провалят нещата, ше ни излъже, ще ни прецака". Пословичният български негативизъм не подмина и Мадона. Така и не разбрах как това хем се оказа най-успешния концерт в България, хем толкова народ хвърли усилия да го плюе - включително и хора, които не са го гледали и слушали.

Думата на Мадона обаче се оказа по-тежка от обичайното за нашите географски ширини и дължини, та тя си я спази - дойде и представи шоуто си. Напук на песимистите и критиците не предложи ни по-малко, ни повече от това, което видяха хората навсякъде по света. И това е честно. Мадона винаги е говорила за толерантност и равенство. Какво по- почтено от това да пееш еднакво за хората и в Лондон, и в Ню Йорк, и в Буенос Айрес, и в София.

Но... у нас тълпата не иска дори хляб и зрелища. Иска да плюе. Днес изчетох всякакви коментари. Особено потресаващи бяха изказванията на прилични, но не изключителни музиканти като Дани Милев или обществени сирени като Иво Инджев. Мън-мън-мън, ама тя не пее страхотно, мън-мън-мън, ама тя не ни обърна специално внимание.

Мадона не е дошла да ни обръща внимание. Не е дошла да беседва и празнодумства, както честичко се случва в нашето медийно пространство. Мадона дойде, за да изнесе един почти перфектен поп спектакъл - и го направи. Голямата драма на България се оказа, че не изпълнила песен на бис. Всичката ни наред, та намерихме толкова сили да се вайкаме за тази "пропусната полза". Много се радвам и на мнения от типа на "Тая за каква се мисли, че ни кара да чакаме" или "Надута и студена бездарница - това е Мадона". Тази надута и не знам каква си женица успя да накара десетки хиляди хора да запеят в един глас, да подскачат в един ритъм и да ръкопляскат в синхрон. Ако за всички критикари умението да запалиш една критична и негативна публика е по възможностите на подобна безхаберна и лишена от грам талант персона, то евала на тази персона.

За разлика от 99% от всички, които по стар български обичай хвърлиха сили и енергия да плюят без особени основания, Мадона е постигнала в своята област неща, които са трудно съизмерими. Концертът й мина и замина и тя отлетя за Израел без дори да преспи у нас. Драма голяма! Да, Мадона продължи своето пътешествие, което ще остане в историята - независимо дали ни харесва или не. А тук си останахме ние - недоволни, сърдити и люпещи семки. И после се сърдим че космосът май нещо е крив, та е редно да дадем акъл и някой да го пооправи. А хич не се сещаме да погледнем собствените си дефекти...

P.S.: Поздравление за Калин Руменов и статията му по този повод, която можете да прочетете на адреси:
http://www.novinar.net/?act=news&act1=det&stat=right&mater=MzA0MDs2&sql=MzA0MDsyOQ==
или
http://mmlegends.com/invisionforum/index.php?showtopic=9081&st=120&start=120

Още по темата от Леа Коен:
http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2411911

P.P.S. В дните след написването на тези статии се "оказа", че Мадона е виновна за състоянието на българския футбол и за трагедията с удавените българи в Охридското езеро. Започвам да си мисля, че скоро още дебили ще я обвинят за събарянето на мавзолея, корупцията и проблемите в здравната система. Чувал съм какви ли не безумия за да оправдаем собствената си незначителност и проблеми, но извинението "Мадона" за всичко, което се случва по тези ширини е нова и непозната досега находка в дебрите на българското безумие...

Мадона на живо: като икона



26 години след като светът за първи път чу за Мадона тя стъпи на българска земя. И концертът й тук ще се споменава поне още толкова време. Междувременно от 1983-та насам тя някак успя да се превърне в най-голямата звезда на планетата, да промени доста представи за поп културата, да революционизира видеоклипа като арт форма, да изпее/изпъшка някои от най-запомнящите песни в историята, да повлияе на танца, да направи това-онова за жените и гейовете, да измисли няколко момента, от които на мнозина все още им настръхват косите... О, да - и да промени поп концерта като концепция, довършвайки с гигантски нововъведения започнатото от хора като Дейвид Бауи. Тия дни чух какви ли мнения за Мадона. Съдържанието им няма кой знае какво значение, важното е че на 51 тя все още буни духовете като никой друг. И ако се съди по енергията, с която се подвизаваше на сцената, изградена на стадион "Васил Левски" скоро няма да се отървем от нея.



Всъщност и най-големите й критици трябва да признаят, че с Мадона никога не е скучно. Понякога е весело, понякога - шокиращо, друг път - чак неудобно от това какви ги върши. Но не е скучно. Спектакълът на Мадона беше чистото забавление и успяваше да подразни всяко познато сетиво. При това Sticky and Sweet далеч не е най-силното й представление.

Мадона в България за някои беше сбъдната мечта. За други - просто поредния концерт у нас. Истината е, че след като тя е стъпила тук няма артист на земята, който да не може да дойде. Истината е, че никога в България който и да е изпълнител не е пълнил стадион така, че да няма къде да се стъпи дори по трибуните.



Виждал съм няколко пъти Мадона на живо и тя никога не е била толкова щастлива от отзвука, който получава от своята публика. Раздаде се на 100% и получи заслужени аплаузи. За невежите: не, тя не пее не плейбек и не, тялото й не е плод на пластичната хирургия. Мадона е продукт на собствената си амбиция и интелект. Мнозина казват, че нямала талант на певица. И тъкмо това е за уважение - една не особено надарена певица и танцьорка успява да завърти света около себе си. След смъртта на Майкъл Джаксън фактите са прости: тя е най-голямата в тази култура. В събота просто видяхме защо това е така.

Мадона е воин, който рядко губи битки и лично аз съм безкрайно доволен, че българската публика имаше шанса да се докосне до завидната й творческа мощ, професионализма и енергията й. И да се убеди колко необяснимо по-красива и харизматична е на живо. Така че не бързайте да я отписвате! I gues she'll die another day...

23 август, 2009

Каталунски мигове

Отидох, видях и се влюбих! Ето някои моменти от престоя ми в тази прелестна част на Испания... (За да видите снимките в пълен размер натиснете върху тях.)



Барселона отвисоко




Странностите на ексцентрична Барса се проявяват дори при уличните знаци.



Куче спи на пода в музикален магазин за ужас на немските му клиенти.



Една от атракциите на централната улица Las Ramblas, където малцинствени представители охотно продават бира в канчета. Когато ги приближиш чуваш задъханото "МарихуанаХашишКока?" и разбираш, че предлагат и други весели стоки.


Уличен спаринг



Заради жежкото време водата е навсякъде в Каталуния...















...триумфирайки във фонтана на площад España.







Майсторите на пясъчни скулптори и техните произведения по плажовете на Барселона и Сийджис.



Уникалната глоба за пушене в метрото.



Камери и... обувки над улиците в Барселона.



Бодливи любовни послания в парка на Гауди.



Манекенка се подготвя за фотосесия сред красотата на Гауди...





...и позира с контрабас пред обективите на професионален фотограф... и мен.



Музиката се лее навсякъде в Каталуния. Тук уличен певец събира туристи с прочувствените си изпълнения на рок класики.



Предупредителните знаци не оставят и капка съмнение за какво се отнасят.



Въздебело испанче се радва на атрактивна дамска компания. Жените в Барса не се срамуват да си поискат това-онова дори от непознати на улицата.



Предверието на музея на Салвадор Дали в родния му град Фигерис.



Музеят на Дали



Една от гаврите на Дали с Венера Милоска.



Светещите очи на странно създание в Аквариума в Барселона.



Двусмисленият ствол на палма в Сийджийс. Фалическите символи са навсякъде в Каталуния, където хомосексуалните двойки са около 30% от разхождащите се по улиците...



...което не е чудно при наличието на подобни плажуващи.



И все пак: Te quiero, Barcelona!