"Сирано дьо Бержерак": без бис

Завръщането на Теди Москов, и то на сцената на Народния театър, е рецепта за успех. Новата му постановка "Сирано дьо Бержерак" със сигурност ще привлече публика, но зрителите няма да видят нищо ново. Водещата премиера тази есен предлага вече обичайната и твърде експлоатирана и на моменти самоцелна смесица от фрагментарност, постмодернизъм, препратки към поп-културата и задявки със съвремието, които бяха интересни в края на деветдесетте, но към днешна дата не казват нищо ново. Скечовете очевидно се базират на актьорски импровизации, които стоят добре в тв шоута, но тук идват малко плоски. Теди Москов се е оказал незаинтересован или пък безсилен в работата с актьорите, които далеч не показват най-доброто, на което са способни. Владимир Карамазов в ролята на провинциалиста би могъл да си направи труда да проучи някой действително съществуващ диалект, вместо просто да обръща "е" в "и", и то на най-неподходящите места. Дори по кръчмите има по-удачни имитации на варненско-русенската реч. Деян Донков пък би могъл да си направи труда да говори така, че публиката всъщност да разбира какво иска да каже.

В цялата постановка има точно две наистина добри сцени, и те са една след друга. Моментите, в които Сирано, Провинциалиста и тяхната любима са на балкона, показват на какво наистина е способен Москов. Другото хубаво в цялата постановка е интересната сценография. Като цяло обаче спектакълът стои малко бедно и нито достатъчно класичеки, нито достатъчно модерно. Бурната радост в публиката на моменти, които сме гледали отново и отново обаче показват, че аудиторията не е особено претенциозна и на драго сърце приема каквото и се поднася. Накратко: нищо ново под прожекторите.