Днес в България все още има мнозина, които креят по времето преди 1989 година, когато "нямаше престъпност, здравеопазването беше безплатно, парното ни грееше всички и бяхме равни". Цитирам по памет обичайните доводи на привържениците на онези години. Зад универсализираната къде по социалистически лъскава, къде лозунгово подхранвана обвивка на "онова време" имаше и е имало неща, които по правило убягват на услужливата памет на самоопределящи се като комунисти или социалисти. Мисля, че историята, която ще прочетете, леко повдига завесата отвъд манифестациите и пропагандата. Това е историята на актрисата Надя Дункин.
Надя Дункин е родена през 1917 година - годината на Великата октомрийска революция. Впечатляващата й красота по стандартите на първата половина на века и артистичният й талант определят професията й - тя става актриса. Информацията за нея е малко - знае се със сигурност, че е играла в Пловдивския театър през 50-те години. Интелигентна, свободолюбива и с опърничав нрав, тя бързо печели както обожатели, така и - оказва се - завистници.
През 1960-та година животът на Таня Дункин се преобръща рязко. Излизайки на улицата, тя е пресрещната от двама милиционери. Без обяснения е арестувана и почти отвлечена. Според нейно интервю за документален филм, препечатано във вестник "Монитор", е последвало това:
"Пътувахме заедно с една жена, която също беше изпратена. При пристигането ни в самия лагер за добре дошли ни посрещна един циганин, тъй наречен Шахо, с бич в ръката. Нанесе ми страхотен побой. Аз само си закривах очите, за да не попадне ударът в тях и да не ослепея. Припаднах. След това другата жена беше бита по същия начин. След като се задоволи от нанесения побой, циганинът каза: "Тук ще стоите и тук ще чакате да се приберат другите!" Стояхме 5-6 часа. По едно време се зададе "сивата рота", така я наричахме - "ротата на смъртта" - ранени, осакатени, в бинтове, с подути лица от зъбобол, защото е липсвала медицинска помощ. Вечерта на проверката при мен се яви една милиционерка, тъй наречената Юлка. "Ти ли си артистката?", попита ме. "Да!". "Помниш ли в Пловдив как се държеше високомерно, че играеше хубави роли, а аз бях едно нищожество?". Аз се изненадах от тези въпроси и казах: "Не ви познавам!". "А, така ли, не ме познаваш?!"И започна жесток бой, пак 20 бича.
На другия ден трябваше да тръгнем на работа в село Българене. Там аз припаднах, защото не можех да работя на силно слънце физическа работа. Бях в безсъзнание. Вечерта те са ме завели, но не в лагера, а в самия двор, хвърлена при кучетата - като умряла жена. Посред нощ аз съм се съживила по някакво чудо и отново попадам в лагера. Не можах да работя този ден, оставиха ме почивка.
Най-страшното беше, когато казваха: "С камъните, бегом!". Тези тежки камъни ние трябваше да ги държим в ръцете и в кръг да тичаме. Тогава много хора припадаха, камъни се търкаляха. Грозна картина…".
Историята е страшничка за четене, но всъщност става още по страшна от два факта. Дункин прекарва в лагера в Ловеч повече от две години. Става свидетел на случки от типа на "една жена не искаше да работи, пребиха я от бой и я запалиха още жива за назидание на останалите." Тя така и не получава обяснения за какво точно е арестувана и наказвана. Също толкова неочаквано, внезапно я освобождават през 1962-ра. Единият от милиционерите, арестували я навремето, по-късно се свързва с нея с нещо като извинение: "Оказа се, че нищо не си направила. Било е грешка..."
След като излиза от лагера, Дункин постепенно се връща към живота си отпреди своето затворничество. Има данни, че през 70-те години отново е била в състава на Пловдивския театър. Журналистката Таня Шелхорн разказва, че се запознава с Дункин в нейната квартира, след като е изпратена при нея за уроци по актьорско майсторство. Сторила й се "някак тъжна, отнесена, вглъбена в миналото си".
След 10 ноември името на Надя Дункин отдавна е забравено. Тя се завръща в пресата по повод участието си в документален филм за комунистическите лагери. Дункин се съгласява и да бъде главния свидетел по дело за престъпенията, извършвани в конунистическите лагери. Нейните свидетелства така и не стигат до съда.
На 13 септември 1994 г. около 19,20 ч. улица "Опълченска" е огласена от женски писъци. Чува се шум от борба. Когато полицията влиза в апартамента, в него няма жива душа. Там обаче е трупът на Надя Дункин. Целият й череп е разбит, по тялото й има множество следи от жестоки удари. Убийството е извършено седмици преди да се яви в съда като свидетел.
Полицията съобщава, че мотивите за убийството са лични. Въпреки че по това време Дункин е на 77 години, следователите "установяват", че честичко палувала с далеч по-млади от нея мъже. Излиза коментар, че всякакви намеци за политически оттенък на това убийство са безпочвени. Пресата бегло засяга случая, а еднственото по-сериозно журналистическо разследване е във филм на студенти от НАТФИЗ, озаглавен "Главният свидетел трябва да умре".
Фактите днес: към 2008 година случаят е на практика забравен и се води неразрешен. Къщата, в която е убита Дункин, е съборена. В Пловдивският театър няма нито един архив или документ, удостоверяващ, че тя е била актирса там в продължение на години. Къщата, в която се е срещала с Таня Шелхорн в Пловдив си е на мястото, но собствениците й твърдят, е такъв човек никога не е живял там. Всички следи са изчезнали. Делото, в което Дункин трябва да свидетелства, не е завършвано. Запазени са някои документални кадри, в които Надя Дункин разказва преживелиците си в лагера, публикувани по-горе. Можете да ги видите тук:
Интервюто с Надя Дункин започва на 1:38 мин.
Дали начинът, по който се е стекъл животът и е насъплил края на Надя Дункин заслужават да бъдат обсъждани? Дали това, което й се е случило, не е зловещата илюстрация за комунизма, която някои упорито се опитват да се правят, че никога не е рисувана?
Никога няма да се уморя да повтарям, че няма висше благо и няма идея, които да могат да бъдат оправдани с подобни методи за постигането - или както е в случая с комунизма, налагането им. Някои циници биха казали, че в името на моралната цел такива единични случаи на "грешки" са просто жертвите, които обществото трябва да даде. Не съм съгласен. Моралните цели не могат да бъдат постигани с неморални средства. Ако някой има съмнения, нека се замисли за живота и смъртта на Надя Дункин.
4 коментара:
Историята несъмненo показва другата страна на това "прекрасно " време. Напълно съм съгласна,че такива "единични грешки " са недопустими и се надявам ,че хората най-накрая ще прогледнат и няма да акцентират само върху доброто от този режим и да гледат лошо тези ,които се опитват да им покажат реалните факти и зверства,които са се случвали!
Несъмнено е ликвидирана,за да мълчи и да ,,помогне''на следствието и на съда да не бъдат осъдени виновните по делото за лагерите.
Ами ако наистина е "палувала"?... И някой да помни някоя нейна роля, като е такава голяма артистка?...
Най-зловещото е , че Надя Дункин бе убита във времето на демокрацията, и че през всичките тези години на демокрация нито един виновник за престъпленията, извършени в периода на тоталитаризма 1944-1989г., не бе осъден или наказан. Напротив те или децата им са политиците на съвременна демократична България, депутати в парламента на демократична Европа, собственици на банки и корпорации, приети от европейските политици като истински демократи. Защо тогава сегашното демократично време да се смята за по-добро от онова и хората да не съжаляват за това, че поне тогава хлябът бе осигурен и че сега заграбеното тогава поне юридически бе държавно? И не само Надя Дункин бе убита през демокрацията. В катастрофа "случайно" бе убит и Свилен Капсъзов- поет и истински демократ. И тъй като демокрацията се оказа още по-измамна и хиляди пъти по-лицемерна от социализма и тъй като опасността да бъдеш ликвидиран заради истината, която казваш, е също така голяма, както когато е била изпратена в лагер Надя Дункин, хората разбраха, че и днес истината може да се каже само анонимно.
Публикуване на коментар