Най-дразнещите лица в политиката - част 2

Българската политика предизвиква все по-малко интерес сред хората у нас, което я превръща в самоподдържаща и самодостатъчна си система. Лошото в това е, че така се създават условия за бавно или никакво развитие, корупция и вътрешни игри, които допълнително отблъскват всеки външен на тази система човек. Тоест масата хора спира да се интересува от начина, по който се управляват собствените им пари и условията, в които протича собствения им живот.

По-долу в този блог са класирани най-дразнещите политици в една чисто субективна класация от #10 до #6. Днес тя слиза до #1.

5. Стефан Софиянски, Съюз на свободните демократи




Някога Стефан Софиянски беше най-усмихнатото лице в политиката. Е, някога Александър Томов беше просто един от умните в БСП, Петър Стоянов – любимец на всички баби, начело с пловдивските, а Жорж Ганчев – третият по резултат в кандидат-президентска кампания. Времена се менят, а с тях лъчезарността на усмивката на Софиянски премина в гротескна маска. Софиянски за София звучеше като логичния избор. Какво взе Софиянски от София, си знае само той. В продължение на (почти) три мандата той успя да се превърне от един от най-уважаваните мъже в страната в синоним за непочтеност – поне в устата на хората. Според Темида – и впоследствие по собствените му думи – Софиянски е единственият “доказано некорумпиран политик в България”. Винаги ме е съмнявала устойчивостта на морала у който и да е човек. Софиянски разполагаше с огромна власт твърде дълго време. Това, че е злоупотребил с нея, е тъжно. Това, че го е направил в такива размери – жестоко. Това, че днес нагло говори за принципи, морал и други понятия, които като че ли са твърде далеч от собствената му политическа биография, е гротескно. А най-неприятното е, че накрая пак той се смее последен.

4. Румен Овчаров, БСП


снимка: dariknews.bg

Овчаров е надарен с рядкото умение да е неприятен сам по себе си. По всички критерии. Ако забелязвате в написаното дотук, това, което най-много смущава лично мен като гражданин у десетимата “дразнещи политици”, е тяхната наглост, безпардонност и самочувствието им на недосегаеми. В това отношение мисля, че сред всички останали изпъква именно този човек. От циничната усмивчица и опитите за оригиналничене, през крайно неуместните нападки срещу различни политици – съпартийци и опоненти, та чак до най-същественото – безкрайно ниския морал, който цари в българската политика, Румен Овчаров е носител на всичко неправилно, нередно, немислимо в тази сфера. Няма унизителни ситуации за него, няма случаи, в които да каже: “Аз сгреших”, няма повод, който да го накара да престане да ни занимава със своите разбирания за политика, по моему абсолютно погрешни. За да се изброят всички грехове на Овчаров трябва да се пишат томове. Дано някой седне и ги напише. И дано е прокурор.

3. Яне Янев, Ред, законност и справедливост


снимка: actualno.com

По време на предпоследните президентски избори един от кандидатите имаше резултат от 0 гласа. НУЛА! На въпроса защо дори той не е гласувал за себе си, кандидатът отговори, че си давал сметка, че няма да спечели. Политиката често е сцена на различни медийни меркантили, готови на всичко за малко внимание. Навремето Жорж Ганчев забавляваше електората с атрактивното си поведение, култовите фрази от типа на: “Не ме гледай умно, българино!” и “Кажи си приказката, Бероне!”… После се появиха какви ли още не пародии. Някои даже бяха депутати. Името на Венцислав Димитров (наричан от колегите си “Гордостта на Тара” заради изумителната му прилика с любимият жребец на героинята от сериала “Завръщане в рая”) някак само изплува в пространството в контекста на политическата бурлеска. В момента тази вълна е яхната от най-карикатурният политик на демокрацията. Външната прилика с анимационен герой е простима – случило се, не сме предубедени към външни фактори, човекът не е виновен. По-лошото е, че визията отговаря напълно на съдържанието. Янев си умира да подема безумни инициативи, да се коалира на “принципа на курвата” и да се впуска в поредица от шумни авантюри. Безспорният му талант обаче се състои в изнасянето на “шокиращи”, “ексклузивни” и “скандални” разкрития, които най-често имат толкова общо с действителността, колкото той – с разума. Янев е като баноразвиващ се ученик, попаднал по погрешка в елитна гимназия, който на всяка цена държи да стане любимец номер едно на учителката. Реакциите му често напомнят на сърдитко Петко. След раздялата му със СДС той започна да сипе отрова по буквално довчерашните си партньори, като любимото ми негово разкритие е, че Надежда Михайлова е поискала от него крупна сума, за да го включи в изборни листи преди години. Остава въпросът защо ако това е вярно, Яне е политиканствал заедно толкова дълго време с подобна дружина. И този човек гласува закони… Ех, Жоржи, Жоржи, на кого ни остави…!

2. Георги Първанов, БСП



Безпринципен. Това е думата, с която най-точно може да се изчерпи господин Първанов. Това е може би най-важният човек в държавата в последните няколко години. Президентът се наложи като умел, интелигентен, умерен политик, който знае как да се хареса на хората. Но ако погледнем зад безупречната фасада, не можем да не забележим някои детайли, които се набиват на очи. Първанов е ужасно непоследователен в своите разбирания. Когато човек разгледа биографията му и чуе изказванията му, остава с впечатлението, че те се нагаждат според интереса. Чий интерес обаче? Дали задължително и непременно този на държавата?

За кратко в началото на 90-те Първанов е сред учредителите на националистическата организация Общонароден комитет за защита на националните интереси. Години по-късно той порица Волен Сидеров за идеите му и се дистанцира от национализма като политическо явление. Беше важна фигура в БСП по времето, когато партията остро се противопоставяше на идеите България да кандидатства за членство в Европейския съюз и когато от нея определиха като “луд” Соломон Паси заради призива му да станем част от НАТО. През 1999 година Първанов оглави протестите срещу войната в Бивша Югославия, провеждана в рамките на НАТО и с дейното участие на САЩ и говореше от името на народа.

Днес той е президент и главнокомандващ на държава, член на НАТО, поддържа български войници в една друга несправедлива война – тази в Ирак. По време на негов мандат влязохме в Европейския съюз, като Първанов не спираше да говори за “европейски ценности” – в пълно противоречие с по-ранните му разбирания. Самото му президентство се случи на безпринципна основа. През 2001 година Първанов като лидер на БСП поиска предсрочни парламентарни избори и вот на недоверие към правителството на Иван Костов. Ако вотът беше успял предсрочните избори щяха да се проведат… две седмици преди редовните. След тази абсурдна акция той разкритикува Петър Стоянов, че се определя като седесар, защото по думите на Първанов по това време президентът трябва да е надпартийна фигура, необвързана с която и да е политическа сила. Броени седмици по-късно в качеството си на лидер на БСП той предложи кандидатурата си. Днес, сочен за създател и идеолог на управляващата в момента коалиция, той отправя лицемерни критики, от които няма никакви последствия.

Моят проблем с Първанов е това непрестанно нагаждане. Примерите са още хиляди… Професор Андрей Пантев, също част от БСП, има идеи, които са крайно несъвместими с моите. За разлика от Първанов обаче той ги отстоява неотклонно, много интелигентно, с доводи, а не с емоции. На обратната страна Първанов говори много, без да казва нищо (съществено) и е усвоил до болезнена степен политическата мимикрия. И докато отправя призиви за морал в политиката устата, талантлива, но слаборепертоарна певица, се хвали наляво и надясно, че е личната му любовица.

Дали това поведение е еволюция на мисленето? За себе си съм намерил отговора на този въпрос… Потърсете го и вие…

1. Ахмед Доган, ДПС



Ако Първанов е най-същественият политик от последните няколко години, то Доган е вероятно най-важната фигура на прехода. И до днес. Неизменният водач на ДПС притежава неоспорима харизма. За разлика от повечето си колеги той говори ясно, разбираемо, смислено, дори увлекателно както с други политици, така и журналисти, анализатори и обикновени хора. Ахмед Доган е брилянтен политик. Той обаче играе не по общите правила, не дори по наложените от него правила, а по собствените си представи. Той е ярък пример за това, как всичко се отнася до останалите, но не и до него. Доган е символ на прехода в много аспекти, но най-вече в контекста на сгрешеното мислене, на сбъркания модел, в който има малко европейско, много балканско и много ориенталско. Ахмед Доган е човек на две държави – България и Турция. Той брани много интереси – включително своя, и тези интереси винаги са поставени над общия интерес. Той е депутатът, който е влизал по-малко в Народното събрание от всеки начинаещ репортер. Той е законодателят, за когото не се отнасят ничии закони. Той е оцеляващият на всяка цена в политика – и после тази цена е плащана от други. Много неща могат да се кажат за Ахмед Доган, но колко от тях са положителни за някой друг, освен за самия него? Човек не живее сам за себе си, той е част от една общност, и това важи в хиляди пъти по-силно, когато управлява тази общност. Не може в политиката да има личност, която смята “обръчите от фирми” и купуването на гласове за “нормални практики”. И нещо повече, която заявява тези си виждания със самочувствието на вечния победител, който дърпа всички конци в държавата. За мен Ахмед Доган е най-важното и най-лошото явление в българската политика. За разлика от Михайлова, Расате, Янев, Софиянски, Костов, неговият политически крах не се очертава скоро. Не партиите могат да изхвърлят Доган от политиката, не дори избирателите могат да го сторят. Това може да се случи само с едно качествено ново мислене на хората у нас и качествен нов начин на правене на политика. Кога ли ще се случи? Един Аллах знае…