Два дни преди написването на тази статия бе чествана поредната годишнина от смъртта на една от малкото личности у нас, която не е била поругавана и оплювана - Васил Левски. Има немалко изказвания по въпроса защо празнуваме смъртта, а не живота на Дякона, защо отбелязваме последствието от едно предателство, а не идеите, или по-скоро идеалите на Васил Иванов Кунчев. Причината за това според мен се корени в самосъзнанието, манталитета и нагласата ни като народ. В деня на годишнината имаше много изказвания в новия обществен форум - Facebook, по повод смъртта на Левски. Мнението ми, че смъртта му е най-важната част от биографията на Левски, превърнала го в символ, срещна остра реакция. "Искаш да кажеш, че обесването му е премерен ход, едва ли не PR. Аман от непросветени" - излая баш-патриот от Стара Загора.
Оставам настрана първичната реакция срещу "необходимостта" от смъртта на Левски. За мен обаче тя е безспорна. Представете си вероятността за запазване на неговия ореол, ако той беше продължил живота си и оглавил възродената българска държава. Дори да приемем, че идеализмът би устоял на изкушенията на властта, със сигурност щяха да се намерят не малко критици, хулители, злонравни коментатори и мними доброжелатели, които да го окалят - както става на практика с всекиго у нас.
Още първата ми статия в този блог бе посветена на садомахистичната потребност у нас да страдаме, да търсим трагичния край и да се боим от всяка добра развръзка. Ако бяхме малко по-талантливи като нация, семейните саги в литературата и сапунените опери в телевизията щяха да са наша основна експортна стока - ние като народ сме изпълнени с толкова оперетен драматизъм и нестихващ негативизъм, че можем да захраним със сюжети всеки безкраен сериал. Така че безспорно разтърсващата саможертва на Левски и най-вече неговата смърт са добре дошли за хора като нас, които сме готови да се оплачем от всичко и да катурнем всекиго.
Личната драма и фаталната развръзка при Левски утолява гладът ни за трагичност и жаждата за кръв и зрелища, и превръща Дякона в комай единствения ни национален герой. Това е една отлична причина да празнуваме кончината му - все пак сме народ, който предпочита да се вайка, вместо да се радва. Та Левски спечели, губейки само себе си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар