10 неща, които забравихме

20 години след 10 ноември падането на комунизма, началото, провеждането и оспорваното завършване на прехода и ползата от демокрацията са все теми, по които оценките варират в екстремни крайности. Струва ми се, че просволутите песимизъм и негативизъм на българите отново надделяват над реалностите. Ние твърде лесно забравяме собствените си постижения и твърде трудно прощаваме грешките на другите. Кои са 10-те неща, за които носталгично настроените към тоталитаризма и скептично настроението към перспективите у нас може би са забравили днес, на 10 ноември 2009 година? Ето моите лични предположения.

1. Забравихме какво е да нямаш избор. Избор на предпочитания, на разбирания, на стоки, на начин и съдържание на нещата, които казваме. В ГДР хиляди хора загинаха при опит да прехвърлят Стената, изоставяйки близки и собственост само за да имат правото на избор. Ние останахме отсам - при панелните си жилища и спомените за фалшива сигурност.

2. Забравихме ентусиазма от първите години. Когато си позволявахме да мечтаем. Когато бяхме изпълнени с енергия да променим нещата. Когато мислехме, че всичко е възможно. След множество обещания и разочарования, като общество изгубихме вярата и пламъкът си. Но дали за това са виновни онези, които се възползваха от прехода, или вината е споделена и с тези, които им дадоха тази възможност - ние, техните избиратели?

3. Забравихме очуканите коли, за които чакахме с години, дрехите втора употреба, които носихме по изпостелите си тела, и пържолите като подарък за Коледа. Днес пазаруваме в хипермаркети и МОЛ-ове, пълним кафенета и ресторанти и имаме 30% повече мобилни телефонни номера, отколкото сме като брой хора в държавата. Но стенем колко сме бедни.

4. Забравихме да потърсим отговорност от хората, които бяха превърнали държавата в собственото си лично владение в името на народа. Забравихме да разпознаем като държавна измяна предложението на Тодор Живков да станем 16-тата съветска република. И му издигнахме паметник. Забравихме кой имаше интерес от подпалването на партийния дом, от изчезването на архиви и досиета, от унищожаването на документи и прикриването на факти.

5. Забравихме идеите и постулатите на политици, които днес са знаме на демокрацията и европейската принадлежност. Забравихме техните прокламации и опити да се спре развиването на обществото в посоката, която същите те привидно отстояват днес.

6. Забравихме времето, когато "По света и у нас" и "Работническо дело" бяха единствените източници на информация. Изкривена, оскъдна и подбрана. Днес гледаме стотици канали, четем хиляди вестници и сайтове, общуваме с хора от целия свят и имаме възможността да се изкажем по вяка тема - публично.

7. Забравихме какво е да не можеш да избираш какво да учиш и къде да работиш. Забравихме за имащите и нямащите право на висше образование, за разпределението и софийското жителство. Днес учим по световните университети и работим това, което искаме. Или можем.

8. Забравихме за отнетите си права да се придвижваме. Вътре и вън от собствената ни страна. Забравихме за електричеството по границите, за стрелбата срещу ни, извършвана от наши сънародници, ако не дай си Боже сме избрали да се развиваме другаде. Днес пътуваме свободно в по-голямата част по света, и имаме приятели и познати от всякакви народности и култури. И никой не ни преследва за това.

9. Забравихме за собственото си обезличаване. Не помним какво е човек да носи отговорност не само за собствените си постъпки, но и за тези на другите. За репресиите към семействата на тези, които мислеха другояче, за доносите срещу ни, ако случайно не сме отишли да гласуваме за и без това единствената партия в страната, за разделените семейства, отнетите възможности, за псевдо-равенството, в което някои бяха по-равни.

10. Забравихме за престъпленията срещу нас самите. За Възродителния процес, за прикриването на аварията в Чернобил, за обгазяването на Русе, за трудовите лагери и изземването на собственото ни имущество. Забравихме как бе натрупано държавното имущество преди 1989 година и кой изпразни държавните трезори.

Днес мнозина се чувстват ограбени и обеднели, онеправдани и измамени. Но нека не забравяме, че хляб Добруджа в корема и фалшивия патос на преизпълнената петилетка са жалки постижения за един живот. 20 години по-късно, нека не забравяме, че живеем в общество, което най-малкото ни дава правото да го напуснем, ако толкова не ни харесва. Нека започнем да си спомняме какво спечелихме и какво извоювахме и не бъдем толкова негативни. Днес, на 10 ноември 2009 година.