Спомените на един румънски лагерист

По повод 20- годишнината от падането на Берлинската стена продължавам публикации с различни гледни точки по темата "Комунизма и източния блок". Реших, че времето е подходящо, за да публикувам малка част от спомените на един обитател на концентрационен лагер в съседна Румъния... Името му е Ion Varlam, на 76 години е и днес живее в Букурещ. Ето неговия разказ:

Салчия... Когато пристигнах тук вече беше лагер за всекидневна работа. Лагерът е създаден през 1949 година. Неговата цел е била ликвидирането, унищожаването на врага, смазване на човека и превръщането му в животно, което работи на основата на рефлексите, наложени от управляващата класа. На това място хората са били бити всеки ден, докато са оскотявали. Те са били задължавани да ядат по литър изпражнения, и за да стигнат до онзи момент, та да го направят, са били бити до състояние, в което са готови да извършат всичко онова, което им е казано. За щастие не съм бил част от това време.

Стоях тук от септември 1959 до ноември 1961-ва година. Пристигнах тук заради присъда, защото бях въвлечен в организирането на революцията в Унгария. Ще ви разкажа как вървеше живота на задържаните в работническия лагер, който за мнозина беше доживотен.

Това беше лагер за всекидневна работа. В 5 часа всяка сутрин, независимо от времето, ни изкарваха навън, имаше операция наречена „номер”, бяхме разделени на по 50 човека, офицерите ни преброяваха, после ни изпращаха на работа. Построихме най-напред дига Contele de Roma. Тръгвахме на работа в колона, пълнехме колички с камъни и пясък, за да издигнем кея. Работата беше доста тежка, всеки човек трябваше да копае по 3 кубични метра дълбочина на ден. Офицерът проверяваше и който не е изпълнил нормата, биваше задържан и пребит, понякога много зле пребит, а на следващия ден пак го изпращаха на работа. Други биваха задържани на крака цяла нощ, без да спят, а на другия ден отново трябваше да копаят. Докато бях тук, за 2 години поне двама души починаха от побой, а много други от епидемии.

Масата се сервираше три пъти на ден при сняг и дъжд, на двора или в обора на овцете. Животни и хора стояха прави, близки един до друг, валеше ни през нощта. Заради храната имахме нужда от тоалетна повече от нормалните хора, ползвахме две туби, в които си вършехме работата, и трябваше да се чака по половин час за да се изпикаеш. Сутрин ни даваха мамалига, воднисто кафе и някой път супа. Даваха ни понякога филия, мармалад в кутийка като кибритена кутия, единственото сладко нещо. По това време при нас не съществуваха зеленчуци. През зимата ни даваха супи и една капка мазнина, а понякога и развалени сини домати.Обичах да ям хляб, давах мамалигата на моите колеги. Случайно или не, вътре често намирахме останки от мишки – глави и лапички.

В един момент доста перверзни станаха нещата. Даваха ни книги, които ни задължаваха да четем, за да ни "превъзпитат". Официалния термин беше "морално и физическо унищожаване на врага", да направиш това, което беше наложено от властта, която ни контролираше, викаше, биеше с пръчка. Когато четеш такава книга ти се доспива. Разхождаха се офицери да видят дали сме заспали и дали сме внимателни, четейки книгата. Който заспиваше, биваше подложен на тормоз. Нанасяха 25 удара по дланите, 50 по петите и по задните части. Ако жертвата беше късметлия, можеше да се случи, ударите да бъдат нанесени само с войнишки колан. След 8 часа пръстите заприличваха на лилави патладжани и бяха в такова състояние до три седмици, докато спаднат подутините. Когато бях бит така шест месеца след ударите не можех да спя. Някои бяха убити след 150 ударa.

Всеки ден бяха пребивани и измъчвани хора. Понякога всичко зависеше от настроението на офицерите. Който иска да бие някой, той си избира произволна жертва без определена причина. Други само се подиграваха, слагаха мокър чаршаф на задниците ни, без да удрят. Нямаха право да удрят другаде, където да оставят следи. Ако те смятаха за по-силен, за по-смел ти записваха номера, а когато оставаха без свидетели, идваха при теб, питаха те какво правиш и после почваха да те тормозят.

Впоследствие от счупването на дига на Дунав, се случваше често да се удавят много хора – и по вина на администратора, и по вина на бригадата, която тероризираше задържаните. Лагерът се затвори, виновните бяха вкарани в затвор.

След като бях освободен работих в областта на финансите, кариерата си прекарах повече във Франция. Сега живея в Букурещ. С интервюто пред вас целя да разкажа на следващите поколения какво се е случвало на места като това.